HELLO! България / бр.1 / декември 2012
Той е от онези българи, които нямат нужда от представяне. Благодарение на сериала на bTV „Стъклен дом” Стефан Данаилов стана любимец и на младото поколение.
Срещаме се в парламента. Там, където минава голяма част от всекидневието му. Разкъсан между снимачната площадка и пленарната зала, той намира едни 60 минути, които да отдели на HELLO!.
Часове преди нашата среща Ламбо е бил на погребението на колегата си Андрей Баташов. Облечен в черно, пуши бързо и макар видимо да е много уморен, пуска една усмивка. В началото на разговора е резервиран, но гостоприемен. След 15 минути решава да разкрие душата си и да отговори на много незададени от светските списания въпроси.
Как започна денят ви?
Както всяка сутрин, преглеждам част от пресата. След това се наложи да отида в Народния театър на погребението на Андрей Баташов... Не е хубаво, когато денят започва по този начин, а след това да продължи по обичайния си график – парламент и други служебни ангажименти.
Къде се чувствате най-комфортно?
Никога не съм криел, че ми е много по-приятно пред камерата, отколкото на трибуната в парламента...
Как реагират колегите ви – депутатите, на участието ви в „Стъклен дом”?
Интересно! Особено в първия сезон, когато застреляха героя ми още в началото. Повечето хора не допускаха, че може да съм се включил само с кратка роля в сериала. Аз самият не знаех дали ще се появя отново, защото уговорката ни беше само за първия епизод и евентуално по-нататък. Върнаха ме по-рано от предвиденото.
Определено в парламента се развълнуваха. Дори колеги от други парламентарни групи не скриха емоциите си. Усещам обаче, че на повечето им се иска героят ми да е по-положителен. Аз го защитавам, но реално ние с него сме много различни.
Относно „феновете” в парламента – има една група хора, които следят действието и го коментират с мен, а аз винаги отстоявам позицията на „Димитър Касабов”.
Има ли въпрос, който често си задавате, а не искате да знаете отговора му?
Днес е тъжен ден... На Андреевден изпратихме Андрей Баташов. Докато стоях на опашката в онази зала, си мислех за всичко, което се случи тази година. Спомних си, че преди преди пет месеца се срещнахме на същия този площад (б.а., пред Народния театър „Иван Вазов”). Тогава изпращахме Пламен Масларов. Беше минало много време от последната ни среща, а аз не можах да го позная. Андрей изглеждаше различен, променен, беше друг човек. Замислих се каква голяма грешка бях направил, че не го потърсих през тези пет-шест месеца. Разбрах, че нещо става с него, но... Тогава си казахме само няколко думи, беше смутен, а принципно беше човек със самочувствие. Познавах го и знаех какъв е, а тогава не беше той. Стоях на опашката и си задавах въпроса дали можеше да му се помогне по-рано? На този въпрос никога няма да науча отговора, но си зададох и втори, който е също толкова труден и неизвестен – кой е следващият, който ще събере хората на този площад?
Всеки човек мисли освен за миналото, но и за бъдещето. Вие сте личност, постигнала много неща, но за какво още мечтаете?
Моите мечти са малки. Глупаво е да се говори за големи неща. Най-интересно е, че по-често срещам съпротивата на моята прекрасна съпруга Мария. Няма как, годините си вървят и макар да виждаш, че времето бързо минава, винаги следва въпросът: ще се дадем или няма да се дадем. Мечтая си дребни неща. Наближава Коледа и си представям как украсявам елхата.
Ето например днес свърших нещо прозаично. След погребението се разходих и купих много красиви кошници. Всяка година на Коледа изпращам кошници на лекарите, които са помогнали на мен и семейството ми.
Рядко говорите за личния си живот, но каква е вашата съпруга Мария?
Скоро прочетох в едно списание нещо хубаво за моята съпруга – каква е била и каква е като човек. Тя не говори, далече е от светския живот, шумотевицата. Направила е своята оценка за себе си. За нея мога да говоря много, но това, което владее най-добре, е своето чувство за справедливост. Тя може да ти каже такива неща, от които боли, а аз не съм такъв – предпочитам да замълча. Когато е убедена, че е права, нищо и никой не може да я убеди в обратното. Сега, като говоря, се замислям... Странно е, аз започвам да приличам на баща си. Той обаче си отиде огорчен от този свят. И аз като него преди бях по-войнствен, а сега предпочитам да съм по-тих.
Друго много хубаво качество на Мария е, че помни. Помни много и в детайли. Преди години ми каза, че повече няма да мълчи и ще казва това, което е на сърцето й. И го стори. Шегувам се понякога с нея, че беше кротка и добра, а сега каква стана.
Мария е един верен приятел. Може да ме "разкостява в атака" по отделни въпроси – от личен или обществен характер, но когато е отпред, може да се бори за мен, както никой друг.
Ревнива ли е? Вие цял живот сте бил много желан мъж.
Не. Тя не е изпитвала онази ревност, за която ме питате. Искам само да кажа, защото вие сте млад и не го знаете. В онези години, когато се оженихме, тя беше една от най-красивите българки, а сред софиянките беше първа! Дори тогава ми казваха, че тя ме е избрала, а не аз. Завиждали са ми за нея, а не обратното. Тя все пак беше съпруга на известен режисьор. Вили Цанков е голямо име в българското кино, а аз бях едно младо стройно момче, което както казвах, танцуваше добре, и нищо друго. Много от мъжете се чудеха какво прави „този келеш” до тази красива жена. Имаше такива, които си мислеха, че нашата връзка ще е нещо нетрайно и ще се срути бързо. Може би им се е искало, но не се случи. Всичко, което съм й сервирал през живота и за което няма да говоря никога, тя го е приемала и знам, че до себе си имам един прекрасен човек и приятел.
Сега повече от всякога търся дома си. Тя знае как да създава семеен уют. Знаете ли, често се случва в продължение на 4 часа ние да сме си разменили не повече от две думи, защото всеки е някъде в своите мисли. Усещането обаче е напълно достатъчно. Някак си ние дишаме един въздух, чувстваме присъствието един на друг, това е достатъчно...
Какъв е домът ви?
Много е хубав. Той ми е ценен, защото ние сме си го създали. Не е наследствен, наш си е. Това е дом, който сме правили заедно. Не мога да скрия, че на времето, когато го създавахме, използвах моята слава, за да получа например вана и други такива битови за времето си екстри. Моят дом е красив и е бил посещаван от много големи имена. Преди години нямаше толкова различни заведения и трудно беше да заведеш гостите си на ресторант с различна кухня. Много хора от чужбина ми гостуват поради партийното ми обвързване. По принцип едно време бях много гостоприемен. Обичах да има гости в нас, да има силна музика. За мое щастие случих на комшии и никога не съм имал проблем с тях.
Сега кой ви идва на гости?
Много малко хора идват. Вече не е както преди и предпочитам да не каним хора у нас. Ние самите не ходим почти никъде. Имаме си един малък кръг от хора, с които се събираме. Предпочитам да си облека пижамата и да стоя на дивана. Много рядко, след като ми се направи забележка, можем да отидем някъде да обядваме. Преди хората отдаваха нашето оттегляне на моята заетост, особено когато бях министър на културата. Тогава наистина съм много уморен, та не компания, а човек не ми се иска да видя. Имаме едни приятели от Пловдив, които каним на гости и с тях най-често се виждаме. Понякога Мария решава и кани някого, а аз възразявам срещу това. „Защо?", пита тя. – „Не ги викай сега, за какво трябва да правим лудница? Искам да си почина!”, отговарям аз. Тя обаче ми припомня, че ние от няколко дни не сме си казали дума и виновен за това съм аз. По цял ден не спирам да говоря – в парламента, на сцената, в сериала, със студентите... Имам нужда вечер да помълча, а тя да говори.
За Коледа поиска да й подаря лаптоп. Попитах защо й е? Да си четяла пресата. Тогава й разказах за хилядите сайтове, форуми и блогове, пълни с негативни и злобни истории, коментари. Тя полудява само като гледа телевизия, а ако попадне на такова нещо, направо ще скочи от прозореца. По тази причина и аз не боравя с компютър и всичко го знаят. Предпочитам хартията, да си оцапам пръстите с мастило, но и там статиите станаха вече скандални и лишени от съдържание.
Когато се почувствате много изморен, искате ли да кажете „стоп” на всичко?
Уморен съм! Изминалата година беше много тежка. Имах моменти, в които исках да замина някъде сам, далеко. Знаете ли, че много се зарадвах, когато ме поканиха децата от сериала. Участието ме разсея от всички проблеми и ме разведри. Знам, че времето лети и е време за нова постановка, но не се чувствам готов за това или не съм намерил подходящата роля. Очаквам следващата година да се успокоят нещата. Не мога да скрия, че на мен повече не ми се занимава с политика. Каквото можах – направих. Не съм огорчен, там нещата са ясни – не казвам нищо. Време е да обърна внимание на моите близки, защото го заслужават.
Често ви сравняват с Калин Врачански. Определят го като следващия Стефан Данаилов. Вие обаче никога не сте коментирали тези изказвания...
Това не съм го чувал, но ние с него сме толкова различни. Той е толкова прибран човек, прикрит, скромен. С него сме много различни. Приличаме си по това, че както той, така и аз бързо станахме популярни. Казвал съм го много пъти, че съм късметлия и при мен нещата се случиха. Пожелавам на Калин да му се случи това, което преживях аз. Той вдигна много летвата благодарение на „Стъклен дом” и от тук нататък всичко е в неговите ръце и не трябва да слиза надолу. Всичко ще се следи под лупа и не говоря за мотори, гаджета, целувки, а за работа. Тази работа е много сериозна, филмът не е лесен, а и е дълъг. Калин е много сериозен и талантлив, пожелавам му моята съдба.
Вие рядко давате интервюта...
Не е точно така. Много зависи откъде ме канят, по каква тематика и имам ли нещо да кажа. По-рядко ходя по светски партита, защото не ми е приятна цялата тази суета и стоенето прав. Журналистите трудно могат да ме изловят и затова жълтата преса не се занимава много с мен.
Казахте жълта преса и се сещам за една публикация, която през последните месеци се върти упорито в медийното пространство. Темата за незаконния ви син вълнува, но вие отказахте всякакъв коментар. Това е единствената тема, която пряко засегна личността ви в жълтата преса.
Колкото и да се мъчат да вадят нещо за мен, няма какво толкова да извадят. Има една-две теми, които се въртят, но аз никога няма да ги коментирам. Вижте сега, ако имаше жълти вестници в онези млади години, щеше да бъде много интересно. (Смее се.)
Какво може да накара една жена да разкаже тайна, която е пазила много години, и да ви обвини в неща, за които никой не е знаел?
Тя не ме е обвинявала, по-скоро журналистическата гилдия искаше това да се случи. Мен няма кой за какво да ме обвинява. Аз знам какво е и не се чувствам виновен, за да ме обвиняват. Не искам да бъда груб, но на мой гръб много хора искат да извлекат дивиденти.
Идва Коледа, а вие споменахте, че много обичате да украсявате елхата.
Да, така е, това е ритуал при мен. За съжаление използвам изкуствена, защото естествените са краткотрайни, но ми липсва мирисът им. Задължително сам я украсявам, после може да позволя да направят някои "козметични" промени (смее се). Харесва ми много и затова я развалям чак в края на януари - началото на февруари. Слагам основно златни топки. Много обичам елхата и ако можех, щях да я държа целогодишно. Коледното настроение ми е от най-любимите и макар да е дълго, е много кратко.
Кой сяда на вашата трапеза?
Вече споменах за моите приятели от Пловдив, всъщност става въпрос за един съученик от ВИТИЗ и неговата съпруга, разбира се, Росен – синът на Мария, преди идваше и Вили. Само близки хора. За нас Коледа е специален празник. От 1992 година имаме традиция заедно със сина ми да правим курбан, на който каним лекарите, които спасиха Росен. Докато сме живи, това ще се прави! Знаете ли, аз имам повече приятели лекари отколкото актьори. Така че на 25 декември всички ще се съберем в столично заведение и ще се веселим. Имам един любим DJ, който има всякакви хубави песни, дори и партизански. Тази година ще разширим кръга от лекари и ще стане още по-голям празник.
Какво заглавие бихте сложили на това интервю?
Не знам, обикновено заглавията са много гръмки, а текстът е доста постен. Аз не бих сложил заглавие, защото, ако някой иска да чете за мен, ще го направи и без заглавие.
ФОТО: bTV
Срещаме се в парламента. Там, където минава голяма част от всекидневието му. Разкъсан между снимачната площадка и пленарната зала, той намира едни 60 минути, които да отдели на HELLO!.
Часове преди нашата среща Ламбо е бил на погребението на колегата си Андрей Баташов. Облечен в черно, пуши бързо и макар видимо да е много уморен, пуска една усмивка. В началото на разговора е резервиран, но гостоприемен. След 15 минути решава да разкрие душата си и да отговори на много незададени от светските списания въпроси.
Как започна денят ви?
Както всяка сутрин, преглеждам част от пресата. След това се наложи да отида в Народния театър на погребението на Андрей Баташов... Не е хубаво, когато денят започва по този начин, а след това да продължи по обичайния си график – парламент и други служебни ангажименти.
Къде се чувствате най-комфортно?
Никога не съм криел, че ми е много по-приятно пред камерата, отколкото на трибуната в парламента...
Как реагират колегите ви – депутатите, на участието ви в „Стъклен дом”?
Интересно! Особено в първия сезон, когато застреляха героя ми още в началото. Повечето хора не допускаха, че може да съм се включил само с кратка роля в сериала. Аз самият не знаех дали ще се появя отново, защото уговорката ни беше само за първия епизод и евентуално по-нататък. Върнаха ме по-рано от предвиденото.
Определено в парламента се развълнуваха. Дори колеги от други парламентарни групи не скриха емоциите си. Усещам обаче, че на повечето им се иска героят ми да е по-положителен. Аз го защитавам, но реално ние с него сме много различни.
Относно „феновете” в парламента – има една група хора, които следят действието и го коментират с мен, а аз винаги отстоявам позицията на „Димитър Касабов”.
Има ли въпрос, който често си задавате, а не искате да знаете отговора му?
Днес е тъжен ден... На Андреевден изпратихме Андрей Баташов. Докато стоях на опашката в онази зала, си мислех за всичко, което се случи тази година. Спомних си, че преди преди пет месеца се срещнахме на същия този площад (б.а., пред Народния театър „Иван Вазов”). Тогава изпращахме Пламен Масларов. Беше минало много време от последната ни среща, а аз не можах да го позная. Андрей изглеждаше различен, променен, беше друг човек. Замислих се каква голяма грешка бях направил, че не го потърсих през тези пет-шест месеца. Разбрах, че нещо става с него, но... Тогава си казахме само няколко думи, беше смутен, а принципно беше човек със самочувствие. Познавах го и знаех какъв е, а тогава не беше той. Стоях на опашката и си задавах въпроса дали можеше да му се помогне по-рано? На този въпрос никога няма да науча отговора, но си зададох и втори, който е също толкова труден и неизвестен – кой е следващият, който ще събере хората на този площад?
Всеки човек мисли освен за миналото, но и за бъдещето. Вие сте личност, постигнала много неща, но за какво още мечтаете?
Моите мечти са малки. Глупаво е да се говори за големи неща. Най-интересно е, че по-често срещам съпротивата на моята прекрасна съпруга Мария. Няма как, годините си вървят и макар да виждаш, че времето бързо минава, винаги следва въпросът: ще се дадем или няма да се дадем. Мечтая си дребни неща. Наближава Коледа и си представям как украсявам елхата.
Ето например днес свърших нещо прозаично. След погребението се разходих и купих много красиви кошници. Всяка година на Коледа изпращам кошници на лекарите, които са помогнали на мен и семейството ми.
Рядко говорите за личния си живот, но каква е вашата съпруга Мария?
Скоро прочетох в едно списание нещо хубаво за моята съпруга – каква е била и каква е като човек. Тя не говори, далече е от светския живот, шумотевицата. Направила е своята оценка за себе си. За нея мога да говоря много, но това, което владее най-добре, е своето чувство за справедливост. Тя може да ти каже такива неща, от които боли, а аз не съм такъв – предпочитам да замълча. Когато е убедена, че е права, нищо и никой не може да я убеди в обратното. Сега, като говоря, се замислям... Странно е, аз започвам да приличам на баща си. Той обаче си отиде огорчен от този свят. И аз като него преди бях по-войнствен, а сега предпочитам да съм по-тих.
Друго много хубаво качество на Мария е, че помни. Помни много и в детайли. Преди години ми каза, че повече няма да мълчи и ще казва това, което е на сърцето й. И го стори. Шегувам се понякога с нея, че беше кротка и добра, а сега каква стана.
Мария е един верен приятел. Може да ме "разкостява в атака" по отделни въпроси – от личен или обществен характер, но когато е отпред, може да се бори за мен, както никой друг.
Ревнива ли е? Вие цял живот сте бил много желан мъж.
Не. Тя не е изпитвала онази ревност, за която ме питате. Искам само да кажа, защото вие сте млад и не го знаете. В онези години, когато се оженихме, тя беше една от най-красивите българки, а сред софиянките беше първа! Дори тогава ми казваха, че тя ме е избрала, а не аз. Завиждали са ми за нея, а не обратното. Тя все пак беше съпруга на известен режисьор. Вили Цанков е голямо име в българското кино, а аз бях едно младо стройно момче, което както казвах, танцуваше добре, и нищо друго. Много от мъжете се чудеха какво прави „този келеш” до тази красива жена. Имаше такива, които си мислеха, че нашата връзка ще е нещо нетрайно и ще се срути бързо. Може би им се е искало, но не се случи. Всичко, което съм й сервирал през живота и за което няма да говоря никога, тя го е приемала и знам, че до себе си имам един прекрасен човек и приятел.
Сега повече от всякога търся дома си. Тя знае как да създава семеен уют. Знаете ли, често се случва в продължение на 4 часа ние да сме си разменили не повече от две думи, защото всеки е някъде в своите мисли. Усещането обаче е напълно достатъчно. Някак си ние дишаме един въздух, чувстваме присъствието един на друг, това е достатъчно...
Какъв е домът ви?
Много е хубав. Той ми е ценен, защото ние сме си го създали. Не е наследствен, наш си е. Това е дом, който сме правили заедно. Не мога да скрия, че на времето, когато го създавахме, използвах моята слава, за да получа например вана и други такива битови за времето си екстри. Моят дом е красив и е бил посещаван от много големи имена. Преди години нямаше толкова различни заведения и трудно беше да заведеш гостите си на ресторант с различна кухня. Много хора от чужбина ми гостуват поради партийното ми обвързване. По принцип едно време бях много гостоприемен. Обичах да има гости в нас, да има силна музика. За мое щастие случих на комшии и никога не съм имал проблем с тях.
Сега кой ви идва на гости?
Много малко хора идват. Вече не е както преди и предпочитам да не каним хора у нас. Ние самите не ходим почти никъде. Имаме си един малък кръг от хора, с които се събираме. Предпочитам да си облека пижамата и да стоя на дивана. Много рядко, след като ми се направи забележка, можем да отидем някъде да обядваме. Преди хората отдаваха нашето оттегляне на моята заетост, особено когато бях министър на културата. Тогава наистина съм много уморен, та не компания, а човек не ми се иска да видя. Имаме едни приятели от Пловдив, които каним на гости и с тях най-често се виждаме. Понякога Мария решава и кани някого, а аз възразявам срещу това. „Защо?", пита тя. – „Не ги викай сега, за какво трябва да правим лудница? Искам да си почина!”, отговарям аз. Тя обаче ми припомня, че ние от няколко дни не сме си казали дума и виновен за това съм аз. По цял ден не спирам да говоря – в парламента, на сцената, в сериала, със студентите... Имам нужда вечер да помълча, а тя да говори.
За Коледа поиска да й подаря лаптоп. Попитах защо й е? Да си четяла пресата. Тогава й разказах за хилядите сайтове, форуми и блогове, пълни с негативни и злобни истории, коментари. Тя полудява само като гледа телевизия, а ако попадне на такова нещо, направо ще скочи от прозореца. По тази причина и аз не боравя с компютър и всичко го знаят. Предпочитам хартията, да си оцапам пръстите с мастило, но и там статиите станаха вече скандални и лишени от съдържание.
Когато се почувствате много изморен, искате ли да кажете „стоп” на всичко?
Уморен съм! Изминалата година беше много тежка. Имах моменти, в които исках да замина някъде сам, далеко. Знаете ли, че много се зарадвах, когато ме поканиха децата от сериала. Участието ме разсея от всички проблеми и ме разведри. Знам, че времето лети и е време за нова постановка, но не се чувствам готов за това или не съм намерил подходящата роля. Очаквам следващата година да се успокоят нещата. Не мога да скрия, че на мен повече не ми се занимава с политика. Каквото можах – направих. Не съм огорчен, там нещата са ясни – не казвам нищо. Време е да обърна внимание на моите близки, защото го заслужават.
Често ви сравняват с Калин Врачански. Определят го като следващия Стефан Данаилов. Вие обаче никога не сте коментирали тези изказвания...
Това не съм го чувал, но ние с него сме толкова различни. Той е толкова прибран човек, прикрит, скромен. С него сме много различни. Приличаме си по това, че както той, така и аз бързо станахме популярни. Казвал съм го много пъти, че съм късметлия и при мен нещата се случиха. Пожелавам на Калин да му се случи това, което преживях аз. Той вдигна много летвата благодарение на „Стъклен дом” и от тук нататък всичко е в неговите ръце и не трябва да слиза надолу. Всичко ще се следи под лупа и не говоря за мотори, гаджета, целувки, а за работа. Тази работа е много сериозна, филмът не е лесен, а и е дълъг. Калин е много сериозен и талантлив, пожелавам му моята съдба.
Вие рядко давате интервюта...
Не е точно така. Много зависи откъде ме канят, по каква тематика и имам ли нещо да кажа. По-рядко ходя по светски партита, защото не ми е приятна цялата тази суета и стоенето прав. Журналистите трудно могат да ме изловят и затова жълтата преса не се занимава много с мен.
Казахте жълта преса и се сещам за една публикация, която през последните месеци се върти упорито в медийното пространство. Темата за незаконния ви син вълнува, но вие отказахте всякакъв коментар. Това е единствената тема, която пряко засегна личността ви в жълтата преса.
Колкото и да се мъчат да вадят нещо за мен, няма какво толкова да извадят. Има една-две теми, които се въртят, но аз никога няма да ги коментирам. Вижте сега, ако имаше жълти вестници в онези млади години, щеше да бъде много интересно. (Смее се.)
Какво може да накара една жена да разкаже тайна, която е пазила много години, и да ви обвини в неща, за които никой не е знаел?
Тя не ме е обвинявала, по-скоро журналистическата гилдия искаше това да се случи. Мен няма кой за какво да ме обвинява. Аз знам какво е и не се чувствам виновен, за да ме обвиняват. Не искам да бъда груб, но на мой гръб много хора искат да извлекат дивиденти.
Идва Коледа, а вие споменахте, че много обичате да украсявате елхата.
Да, така е, това е ритуал при мен. За съжаление използвам изкуствена, защото естествените са краткотрайни, но ми липсва мирисът им. Задължително сам я украсявам, после може да позволя да направят някои "козметични" промени (смее се). Харесва ми много и затова я развалям чак в края на януари - началото на февруари. Слагам основно златни топки. Много обичам елхата и ако можех, щях да я държа целогодишно. Коледното настроение ми е от най-любимите и макар да е дълго, е много кратко.
Кой сяда на вашата трапеза?
Вече споменах за моите приятели от Пловдив, всъщност става въпрос за един съученик от ВИТИЗ и неговата съпруга, разбира се, Росен – синът на Мария, преди идваше и Вили. Само близки хора. За нас Коледа е специален празник. От 1992 година имаме традиция заедно със сина ми да правим курбан, на който каним лекарите, които спасиха Росен. Докато сме живи, това ще се прави! Знаете ли, аз имам повече приятели лекари отколкото актьори. Така че на 25 декември всички ще се съберем в столично заведение и ще се веселим. Имам един любим DJ, който има всякакви хубави песни, дори и партизански. Тази година ще разширим кръга от лекари и ще стане още по-голям празник.
Какво заглавие бихте сложили на това интервю?
Не знам, обикновено заглавията са много гръмки, а текстът е доста постен. Аз не бих сложил заглавие, защото, ако някой иска да чете за мен, ще го направи и без заглавие.
ФОТО: bTV