HELLO! България / бр.26 15 декември 2011
Едва ли знаете, че Елена Петрова е трябвало да играе ролята на Яна Маринова. Седмици наред тя се е подготвяла за нейната героиня, но след дълго убеждаване и липса на актриса, която да изиграе Боряна, нещата се променят. „Боряна ми е позната, затова исках ролята, за която първоначално бях избрана. Дни преди да започнат снимките, ми казаха, че не могат да намерят „Боряна” и аз трябва да я изиграя”. Това признание Елена направи пред мен 30 минути след като бяхме приключили интервюто и си говорехме като приятели, които се запознаха пред „356” до Софийския университет. Точно там чаках нежната Елена за първата ни среща. Признавам си, че тя беше изключително важна, специална и незабравима. Не само защото тя за първи път от година решава да говори с журналисти. Специална е, защото ние с този брой отбелязваме първата си година на пазара и успехът трябва да бъде отпразнувам с щастлива и лична история. Такава ще прочетете, защото актрисата от „Стъклен дом” беше много откровена. По време на едночасовия ни разговор аз се запознах с Елена, която никой освен приятелите й не познава. (Вероятно всичко щеше да е още по-красиво, ако бяхме на остров Бали, където тя ми предложи да направим интервюто, но за съжаление предпочетохме не много зимната София.) Бях развълнуван и от дългата ни неофициална среща, в която си говорихме за много неща – повечето съдържащи душа. Но още в самото начало ще включа едни думи, за които тя ме помоли специално – „Искам да благодаря на bTV, че направиха възможно днес хората да гледат хубави, стойностни неща. За това, че помогнаха да се върнат вярата и интересът към нашата работа. Преди няколко години професията ни не беше престижна, а днес желаещите да бъдат актьори са много...”
Напълно съгласен с думите й, искам да ви разкажа за моето предизвикателство – да пиеш чай с нея, една от най-красивите българки, и да говориш открито. Жената, която, без да иска, дава хляб на таблоидите, а самата тя е всичко друго, но не и онова, което хората си мислят. Елена Петрова.
Спомням си, че точно преди година, на метри от заведението, в което бяхме с Боряна, правих интервю с нейния съпруг – Димитър Касабов (Стефан Данаилов). Първото ми за HELLO! България. Тогава той не знаеше какво ще предложим на пазара, но ни се довери. Година по-късно „обета си за медийно мълчание” тя наруши, защото „вие сте като оригинала, затова ви вярвам” – както ми каза на личната ни среща.
От това по-голям комплимент не можем да получим. Затова реших да бъда себе си по време на интервюто и да получа същото от талантливата Боряна.
„Питай” – така започна разговорът ни, след като седнахме в удобните фотьойли. „Нека първо поръчаме”, казах аз и се усмихнах. „Това, което очаквах, това виждам”, с усмивка ми каза тя. Така и не разбрах какво имаше предвид, но определено беше положително. Няма да скрия, че Елена е изключително магнетична, с очи, които хипнотизират. Карат те да я гледаш и мисълта ти да спира. На няколко пъти мозъкът ми блокира и отказваше, подчинен на нейната естествена природна магия. Пред мен стоеше магнетична жена, която, каквото и да ми говореше, ми разказваше за своята душа. Всеки отговор, който чуваха ушите ми, беше задоволителен, а в главата ми не се появяваха никакви пиперливи въпроси. Затова и не я питах за скандалите, които вълнуват клюкарите. Тя сама ми отговори на незададените въпроси...
Малко преди да тръгна за нашата среща, написах в google „близнаците на Елена Петрова”. На първа позиция ми излезе видео от ваше гостуване при Росен Петров. Признавам си, че се смях с глас и ми беше суперинтересно.
Спомням си, че тогава ние не успяхме да си кажем нищо с Росен, което до някаква степен с моите деца продължава и до днес. Когато са те, са само те. Моята личност не може да прави нищо – да говори по телефон, да слуша музика, да мълчи... Понякога съм ги молила, но обсебването е толкова голямо, но е приятно. Нито един мъж, нито един приятел не може да ти даде тази любов, дори и публиката. Молила съм ги да ме оставят поне за малко, защото и аз съм човек и имам нужда. Те обаче ми казват – ти не си човек, ти си мама. С това се изчерпва всичко.
(В този момент спряхме интервюто, защото при нас дойде собственикът на заведението. Двамата не скриха приятелството си от мен, а Елена ми похвали новото му заведение – Кино бар. „Там има много снимки на актьори, което го прави още по-уютно. В този момент се сетих, защо тя беше избрала „365” – заради книгите, които заемаха основна част от интериора. Оказва се, че господинът има много интересна и богата семейна история и всички детайли не са случайни.)
Какви са твоите приятели?
Аз съм много ревнив човек и моите приятели са моите при-я-те-ли (последната думичка я каза на срички и се усмихна широко). Скорпион съм и съм ужасно ревнив човек. Ревнива съм и към децата си, трудно издържам някой друг да ги държи или прегръща. Те са мои. Знам, че не е правилно, и се боря с това, но е факт.
Приятелите ми са различни, но са хора, които искат да бъдат с мен и да имат спомени с мен. От малка обичам да съм инициатор на събирания. Харесвам хора с биография. Интересува ме човекът, личността. Никога не съм се интересувала от хора, които трябва да свършат нещо за мен или аз за тях. Имам приятели от студентските ми години и още сме близки.
Знаеш ли, че за разлика отпреди сега съм склонна да давам втори шанс на хората. Когато бях неприлично млада, бях по-крайна. Такъв ми е характерът, но последните години туширам много неща в мен. Голяма част от уроците идват от децата ми. Мислех си, че се познавам добре, но всяка година осъзнавам, че не е така.
Аз съм луда по драмата. Много я обичам в театъра, в киното, в живота, в шоколада, във всичко. Драмата ми е любима. Харесва ми, когато я има. Това е нещото, с което се боря, въпреки че приятелите ми казват, че съм слънчев човек. Усещам се като тъжен, но те ме опровергават. Няма как да ме познаваш, но съм различна от това, което витае в пространството. Обичам самотата, но това не ме притеснява. Да ти харесва да си сам, не означава, че си самотен в живота. Да не ме разбереш неправилно. Обичам да оставам със себе си. Няма как да знаеш това, а и не е нужно. Няма нужда хората да знаят всичко за мен.
Интересно, точно за това писах в блога си преди дни. Кръстих размислите си: Къде е мярката на прошката? Това искам и да те попитам сега...
Няма откъде да знам какво си писал, защото използвам много малко интернет. А къде е мярката на прошката... Някъде на ръба между разума и сърцето. Вярвам повече на сърцето. В една дебела книга пишеше, че човек, когато прощава, е по-голям от Бог, защото той не прощава. Той е пожертвал единствения си син. Естествено има непростими неща, но човек трябва да прощава простимите.
Има ли предателство, което не си могла да простиш?
Досега съм имала само разочарования, но съм за разговорите и диалозите, и така съм предотвратявала нещата, преди да стане голямата беля.
Това интервю ти е първото от година насам...
Не намирах нужда да говоря с журналисти. Ако трябва да бъда честна с теб, не намирах причина да говорим сега, но от bTV ме убедиха, че трябва да приема поканата ви. Когато има нещо интересно около работата ми, съм готова да говоря с добронамерените медии, но да говоря само за себе си, мисля, че е скучно.
Да говорим за децата...
Не бих искала. Те са още малки, не се знае, когато пораснат, как ще реагират. Като бяха по-малки, те много се хвалеха с мен. Аз се опитвам да им обясня и много говорим за това, че не е важно аз коя съм. Държа децата ми да вървят по своя път, да са възпитани, умни, с чувство за справедливост. Не искам да се опират на мен, защото така няма да израснат и да бъдат себе си.
Предполагам, вече ходят на градина...
В предучилищна са. Много им е интересно и ходят с голямо желание. Адаптираха се бързо и за няколко месеца пораснаха много бързо. Разбраха, че вече не са в детската градина.
Водила ли си ги на снимачната площадка?
Да, скоро идваха. Беше им интересно, но все още не разбират защо повтаряме един и същи неща. Бих искала да влязат и опознаят работата ми от другата страна. Не само крайния продукт и външния вид.
Интересно, ти не държиш децата си от работата си...
Да, няма защо. Знаеш ли, че на моменти чувствам, че се задушавам, тясно ми е тук в България. Виждаме какво се случва навън и искаме да сме част, но не сме, от това. Вярвам, че човечеството върви по един непознат път, който в един момент ще обедини всички в един. Тогава няма да има граници, а всички ще сме едно цяло. Няма да има България и Светът, а ние ще сме част от него. С интернет технологиите, с това, че хората са пръснати вече навсякъде... Няма смисъл да ограничавам децата си, защото те принадлежат на този свят, и когато станат големи, границите за тях вече няма да съществуват и сами ще могат да избират посоката... Те ще принадлежат на света... Така си го представям, пък ще видим.
В този момент реших рязко да сменя темата, защото започнахме да си говорим за това, което предстои човечеството да преживее, включително срещата с извънземните. Глобализацията е любопитна и приятна тема за разговор, а информираността на Елена е достатъчно добра, за да ме изненада с факти. Тя не крие, че гледа чужди телевизии и се интересува от това, какво се случва на тази планета. Реших да минем на по-лична тема, което обаче ми изигра лоша шега. Тя се усмихна и започна основно да говори. От време на време получавах кратки отговори, гарнирани с блясък в очите и много тайнственост. Пазеше отговорите за себе си и шансът да пробия беше минимален. От приятен разговор минахме на блиц.
Какъв е домът ти?
... Уютен и топъл...
Какви цветове?
... Земни...
Идват ли често гости?
Да.
Навсякъде ли ги пускаш?
Да. Щом са влезли в него, значи са ми приятели, а от тях нямам какво да крия.... Това е и техен дом.
Трябваше да сменя темата, защото исках тя да ми говори. Усмивката й е красива и искрена. Тя не позираше и макар да е актриса, аз съм режисьор по образование и мога да усетя играта. Очите й ме хипнотизираха малко и за да се измъкна от капана им, се върнах отново на темата приятели. До този момент за тях тя най-подробно ми отговаряше...
Споделяш ли?
Не. Не обичам, и близките ми ме обвиняват. Не споделям дори когато подготвям представление. Те разбират, когато е премиерата. Понякога знам, че не съм права, но така се чувствам по-добре. Не споделям. Такава съм. Както аз ги приемам, така и те мен.
Каква си?
Ревнива, нетърпелива... Знаеш ли, последните две години се промених много. Ангажиментите около „Стъклен дом” и желанието ми да съм добра майка ме накараха да жонглирам с времето. Радвам се на тази положителна промяна. Маниак съм на тема чистота. Стигат ти толкова разкрития.
И след това тя започна да се смее закачливо. Признавам й, че наистина много разкрива за себе си и начина си на живот, а тя ме допълва – „животът е за смелите”. Тук няма как да не се съглася с нея. Но темата, която ми изниква в главата, е инцидентът й, който развълнува голяма част от обществото. Отнемането на шофьорската й книжка заради употреба на алкохол повече от седмица беше тема, коментирана повече от социалните проблеми в България. В един момент актрисата дори даде интервю. Спомням си, че тогава излезе и беше открита с хората, и си призна за грешката. Тази нейна искрена изява събуди много злоба, която я заля излишно.
Съжаляваш ли за това, че говори за проблема? Повечето известни не говорят за грешките си...
Тогава така бяхме преценили, че е по-добре. Не съжалявам за решението, но смятам, че не трябваше да го правя. Това беше просто едно нарушение, а нещата бяха толкова ескалирали, че наистина трябваше да изляза и да кажа, че няма сериозни последствия от случилото се. Не искам да навлизам в подробности. Аз съм на 36 години и човек има право на своите грешки в живота. Сигурна съм, че тепърва ще допускам още, само който не работи, не може да каже, че не греши. Това нещо е толкова далече и забравено, но едва ли ще се случи отново.
Как реагираха твоите приятели?
Имаше няколко разочарования от добри познати, но имаше приятели, които ми се бяха обадили с въпроса – какво, по дяволите, се е случило? Какво толкова? Спомням си даже, че Юлиян Вергов ми се обади с въпроса: "Извинявай, какво е станало, че аз не разбрах?".
Вече не мога да скрия и искам да те попитам – казвали ли са ти, че имаш хипнотизиращ поглед? Като задържиш погледа си върху моя, ми се губят въпросите...
Не, никой не ми го е казвал. Сигурно е добре за работата ми.
И сега, като не знам какво да те попитам, ще ти задам стандартен въпрос – какво искаш да изиграеш?
(Смее се.) Знам, вярвам, сигурна съм, готова съм да изиграя нещо тотално различно и непознато. Искам. Имам нужда от това. Искам да съблека роклята на Боряна и да облека други дрехи. Искам друг човек, който да ме погълне, защото Боряна съм я погълнала аз. Работя в тази посока. Живот и здраве, когато приключи този проект, да тръгна по новия път.
Идват празници. Какви са твоите?
Вълшебни и магически. Традиционни, обичам така. Това не означава огромни пазарувания. Последните шест години те се въртят около Александър и Изабела. Елхата ни е изкуствена и затова е огромна. Всяка година е с различна тематика. Цялата къща блести, украсено е навсякъде. Слушаме коледни песни, хубав огън в камината, но подаръците ги отваряме още на Бъдни вечер, защото децата нямат търпение до сутринта. След Коледа винаги си отделям едно лично време за мен и равносметка. Тази година мислите ми са в една посока, която няма да ти споделя... В този момент знам какво искам да оставя като емоция и какво да взема за следващата. Последните години нямам достатъчно време, за да пусна мисълта ми да се рее във времето, и затова си записвам много неща. Пиша на ръка в една тетрадка, която съхранявам на тайно място. Понякога си ги чета и е много хубаво...
Мечтаеш ли?
О, да. Сега мога да си позволя. Особено за кино. Преди години беше много страшно да го изрека на глас. Дори и сега имам приятели, които, като чуят предложението ми да гледаме нов български филм, реагират неодобрително. Не обичам да свалям филми, предпочитам кинозалите, да усетя емоцията, настроението на хората... Успявам да ги убедя да дойдат с мен и за мое щастие те не съжаляват, макар критериите им да са много по-големи и да има критики. Хубавото е, че българско кино вече не е мръсна дума. Естествено, всичко е в началото, но то е обещаващо.
А нещо лично в мечтите?
Ами ти сам казваш лично...
Слушам разговора ни на диктофона и осъзнавам колко е освободен. Макар тя да отказва на моменти да ми споделя, ми казва достатъчно, за да се чувствам комфортно, че не правя просто интервю – отбий номер. Разговорът ми с Елена е толкова искрен, колкото усмивката на едно дете. Затова на моменти ние прескачаме от тема на тема, които сега пропускам – протести, Бойко Борисов, избори, разочарование. „Просперитетът на една държава е добър, когато хората не се интересуват от политика, а от живота си.” Макар да е нежна и красива, тя е много умна и информирана. Замислям се, че тя е би била перфектният гост на изборните студиа, но едва ли някой редактор се е сетил за това. Не мисля, че крие тези свои интереси, защото нямаше да ги признае в официалния разговор, който вече наближаваше час, но не исках да приключи. Имах няколко незададени въпроса, които са свързани с нейната чувственост и любов. Изобщо не подозирах какво ме очаква, а описването на ситуацията едва ли би било толкова добро. Картинката, която очите ми видяха, ме накара да се замисля откъде започна нашата среща и как стигнахме дотук...
За какво си говорите с майка ти?
Говорим си малко. Казах ти, че не обичам да споделям, което означава, че не търся съвети за живота. Мога да ти кажа, че тя търси от мен. Говорим си за много всекидневни неща, но ние нямаме много време за лични срещи.
Как говориш със себе си?
Чрез сърцето си. Много съм добра в това. Имам толкова самоунищожителна сила, а единственият човек, който може да ме измъкне от това, съм пак аз. Никой не може така ме нарани или критикува така, както аз сама себе си мога да се обвиня.
Прощаваш ли си?
Няма за какво. До някаква степен намирам баланса и намирам грешките си. Не правя такива, които да наранят други хора. Не бих си простила да нараня друг човек до олкова, че да зависи животът му.
Кога плачеш?
...
Замълча?
Много тихо започна да се смее, но с онзи смях от вълнение, който излъчва чувства, а не е предизвикан от комична ситуация.) Аз ти отговорих, но тихо... Ами плача... Да...
Кога?
Когато, когато...
Нещо има в главата ти...
Както го изрекох това, и сълзите й потекоха. Последните 4 въпроса бяха задавани през около 40 секунди. През цялото време тя ме гледаше, усмихваше се, но този път не ме хипнотизираше. Тя беше се отнесла в един свой свят, който не желаеше да ми го сподели. Сълзите й се стекоха бързо по лицето, а тя се постара веднага да ги избърше от него. Явно не искаше да ги сподели с мен, защото си бяха нейни, лични. Не знам как успях да ги извадя наяве, но видимо тя нямаше намерение да ми разкаже историята им. Това бяха първите сълзи на интервю, които се скриха от мен, и не разбрах какво ги роди.) Плача за хубави неща.
Тук спряхме разговора и се извиних, ако съм сбъркал. Тя обаче се опита да ме убеди, че няма причина да се притеснявам. Попита ме: „Не говорихме ли дълго?” Признах й, че е минало задоволително време, но аз имам желание за още. Едни сълзи бяха избягали от мен, а те бяха красиви. Макар да ги видях за малко, зърнах блясъка им, бързината им, а не знам как усетих и положителната им енергия. Беше минало много време, но знаех, че е време да спра. За да я спечеля като приятел на списанието, трябваше да сложа точка на разговора ни. Имах само още три въпроса към нея.
Тези сълзи бяха от хубави мисли, нали?
Да, да.
Завършваме. Щастлива ли си?
Да!
Както питам племенника си - колко?
От тук до небето и обратно, с голям зигзаг.
Фото: Татяна Жилкова
Едва ли знаете, че Елена Петрова е трябвало да играе ролята на Яна Маринова. Седмици наред тя се е подготвяла за нейната героиня, но след дълго убеждаване и липса на актриса, която да изиграе Боряна, нещата се променят. „Боряна ми е позната, затова исках ролята, за която първоначално бях избрана. Дни преди да започнат снимките, ми казаха, че не могат да намерят „Боряна” и аз трябва да я изиграя”. Това признание Елена направи пред мен 30 минути след като бяхме приключили интервюто и си говорехме като приятели, които се запознаха пред „356” до Софийския университет. Точно там чаках нежната Елена за първата ни среща. Признавам си, че тя беше изключително важна, специална и незабравима. Не само защото тя за първи път от година решава да говори с журналисти. Специална е, защото ние с този брой отбелязваме първата си година на пазара и успехът трябва да бъде отпразнувам с щастлива и лична история. Такава ще прочетете, защото актрисата от „Стъклен дом” беше много откровена. По време на едночасовия ни разговор аз се запознах с Елена, която никой освен приятелите й не познава. (Вероятно всичко щеше да е още по-красиво, ако бяхме на остров Бали, където тя ми предложи да направим интервюто, но за съжаление предпочетохме не много зимната София.) Бях развълнуван и от дългата ни неофициална среща, в която си говорихме за много неща – повечето съдържащи душа. Но още в самото начало ще включа едни думи, за които тя ме помоли специално – „Искам да благодаря на bTV, че направиха възможно днес хората да гледат хубави, стойностни неща. За това, че помогнаха да се върнат вярата и интересът към нашата работа. Преди няколко години професията ни не беше престижна, а днес желаещите да бъдат актьори са много...”
Напълно съгласен с думите й, искам да ви разкажа за моето предизвикателство – да пиеш чай с нея, една от най-красивите българки, и да говориш открито. Жената, която, без да иска, дава хляб на таблоидите, а самата тя е всичко друго, но не и онова, което хората си мислят. Елена Петрова.
Спомням си, че точно преди година, на метри от заведението, в което бяхме с Боряна, правих интервю с нейния съпруг – Димитър Касабов (Стефан Данаилов). Първото ми за HELLO! България. Тогава той не знаеше какво ще предложим на пазара, но ни се довери. Година по-късно „обета си за медийно мълчание” тя наруши, защото „вие сте като оригинала, затова ви вярвам” – както ми каза на личната ни среща.
От това по-голям комплимент не можем да получим. Затова реших да бъда себе си по време на интервюто и да получа същото от талантливата Боряна.
„Питай” – така започна разговорът ни, след като седнахме в удобните фотьойли. „Нека първо поръчаме”, казах аз и се усмихнах. „Това, което очаквах, това виждам”, с усмивка ми каза тя. Така и не разбрах какво имаше предвид, но определено беше положително. Няма да скрия, че Елена е изключително магнетична, с очи, които хипнотизират. Карат те да я гледаш и мисълта ти да спира. На няколко пъти мозъкът ми блокира и отказваше, подчинен на нейната естествена природна магия. Пред мен стоеше магнетична жена, която, каквото и да ми говореше, ми разказваше за своята душа. Всеки отговор, който чуваха ушите ми, беше задоволителен, а в главата ми не се появяваха никакви пиперливи въпроси. Затова и не я питах за скандалите, които вълнуват клюкарите. Тя сама ми отговори на незададените въпроси...
Малко преди да тръгна за нашата среща, написах в google „близнаците на Елена Петрова”. На първа позиция ми излезе видео от ваше гостуване при Росен Петров. Признавам си, че се смях с глас и ми беше суперинтересно.
Спомням си, че тогава ние не успяхме да си кажем нищо с Росен, което до някаква степен с моите деца продължава и до днес. Когато са те, са само те. Моята личност не може да прави нищо – да говори по телефон, да слуша музика, да мълчи... Понякога съм ги молила, но обсебването е толкова голямо, но е приятно. Нито един мъж, нито един приятел не може да ти даде тази любов, дори и публиката. Молила съм ги да ме оставят поне за малко, защото и аз съм човек и имам нужда. Те обаче ми казват – ти не си човек, ти си мама. С това се изчерпва всичко.
(В този момент спряхме интервюто, защото при нас дойде собственикът на заведението. Двамата не скриха приятелството си от мен, а Елена ми похвали новото му заведение – Кино бар. „Там има много снимки на актьори, което го прави още по-уютно. В този момент се сетих, защо тя беше избрала „365” – заради книгите, които заемаха основна част от интериора. Оказва се, че господинът има много интересна и богата семейна история и всички детайли не са случайни.)
Какви са твоите приятели?
Аз съм много ревнив човек и моите приятели са моите при-я-те-ли (последната думичка я каза на срички и се усмихна широко). Скорпион съм и съм ужасно ревнив човек. Ревнива съм и към децата си, трудно издържам някой друг да ги държи или прегръща. Те са мои. Знам, че не е правилно, и се боря с това, но е факт.
Приятелите ми са различни, но са хора, които искат да бъдат с мен и да имат спомени с мен. От малка обичам да съм инициатор на събирания. Харесвам хора с биография. Интересува ме човекът, личността. Никога не съм се интересувала от хора, които трябва да свършат нещо за мен или аз за тях. Имам приятели от студентските ми години и още сме близки.
Знаеш ли, че за разлика отпреди сега съм склонна да давам втори шанс на хората. Когато бях неприлично млада, бях по-крайна. Такъв ми е характерът, но последните години туширам много неща в мен. Голяма част от уроците идват от децата ми. Мислех си, че се познавам добре, но всяка година осъзнавам, че не е така.
Аз съм луда по драмата. Много я обичам в театъра, в киното, в живота, в шоколада, във всичко. Драмата ми е любима. Харесва ми, когато я има. Това е нещото, с което се боря, въпреки че приятелите ми казват, че съм слънчев човек. Усещам се като тъжен, но те ме опровергават. Няма как да ме познаваш, но съм различна от това, което витае в пространството. Обичам самотата, но това не ме притеснява. Да ти харесва да си сам, не означава, че си самотен в живота. Да не ме разбереш неправилно. Обичам да оставам със себе си. Няма как да знаеш това, а и не е нужно. Няма нужда хората да знаят всичко за мен.
Интересно, точно за това писах в блога си преди дни. Кръстих размислите си: Къде е мярката на прошката? Това искам и да те попитам сега...
Няма откъде да знам какво си писал, защото използвам много малко интернет. А къде е мярката на прошката... Някъде на ръба между разума и сърцето. Вярвам повече на сърцето. В една дебела книга пишеше, че човек, когато прощава, е по-голям от Бог, защото той не прощава. Той е пожертвал единствения си син. Естествено има непростими неща, но човек трябва да прощава простимите.
Има ли предателство, което не си могла да простиш?
Досега съм имала само разочарования, но съм за разговорите и диалозите, и така съм предотвратявала нещата, преди да стане голямата беля.
Това интервю ти е първото от година насам...
Не намирах нужда да говоря с журналисти. Ако трябва да бъда честна с теб, не намирах причина да говорим сега, но от bTV ме убедиха, че трябва да приема поканата ви. Когато има нещо интересно около работата ми, съм готова да говоря с добронамерените медии, но да говоря само за себе си, мисля, че е скучно.
Да говорим за децата...
Не бих искала. Те са още малки, не се знае, когато пораснат, как ще реагират. Като бяха по-малки, те много се хвалеха с мен. Аз се опитвам да им обясня и много говорим за това, че не е важно аз коя съм. Държа децата ми да вървят по своя път, да са възпитани, умни, с чувство за справедливост. Не искам да се опират на мен, защото така няма да израснат и да бъдат себе си.
Предполагам, вече ходят на градина...
В предучилищна са. Много им е интересно и ходят с голямо желание. Адаптираха се бързо и за няколко месеца пораснаха много бързо. Разбраха, че вече не са в детската градина.
Водила ли си ги на снимачната площадка?
Да, скоро идваха. Беше им интересно, но все още не разбират защо повтаряме един и същи неща. Бих искала да влязат и опознаят работата ми от другата страна. Не само крайния продукт и външния вид.
Интересно, ти не държиш децата си от работата си...
Да, няма защо. Знаеш ли, че на моменти чувствам, че се задушавам, тясно ми е тук в България. Виждаме какво се случва навън и искаме да сме част, но не сме, от това. Вярвам, че човечеството върви по един непознат път, който в един момент ще обедини всички в един. Тогава няма да има граници, а всички ще сме едно цяло. Няма да има България и Светът, а ние ще сме част от него. С интернет технологиите, с това, че хората са пръснати вече навсякъде... Няма смисъл да ограничавам децата си, защото те принадлежат на този свят, и когато станат големи, границите за тях вече няма да съществуват и сами ще могат да избират посоката... Те ще принадлежат на света... Така си го представям, пък ще видим.
В този момент реших рязко да сменя темата, защото започнахме да си говорим за това, което предстои човечеството да преживее, включително срещата с извънземните. Глобализацията е любопитна и приятна тема за разговор, а информираността на Елена е достатъчно добра, за да ме изненада с факти. Тя не крие, че гледа чужди телевизии и се интересува от това, какво се случва на тази планета. Реших да минем на по-лична тема, което обаче ми изигра лоша шега. Тя се усмихна и започна основно да говори. От време на време получавах кратки отговори, гарнирани с блясък в очите и много тайнственост. Пазеше отговорите за себе си и шансът да пробия беше минимален. От приятен разговор минахме на блиц.
Какъв е домът ти?
... Уютен и топъл...
Какви цветове?
... Земни...
Идват ли често гости?
Да.
Навсякъде ли ги пускаш?
Да. Щом са влезли в него, значи са ми приятели, а от тях нямам какво да крия.... Това е и техен дом.
Трябваше да сменя темата, защото исках тя да ми говори. Усмивката й е красива и искрена. Тя не позираше и макар да е актриса, аз съм режисьор по образование и мога да усетя играта. Очите й ме хипнотизираха малко и за да се измъкна от капана им, се върнах отново на темата приятели. До този момент за тях тя най-подробно ми отговаряше...
Споделяш ли?
Не. Не обичам, и близките ми ме обвиняват. Не споделям дори когато подготвям представление. Те разбират, когато е премиерата. Понякога знам, че не съм права, но така се чувствам по-добре. Не споделям. Такава съм. Както аз ги приемам, така и те мен.
Каква си?
Ревнива, нетърпелива... Знаеш ли, последните две години се промених много. Ангажиментите около „Стъклен дом” и желанието ми да съм добра майка ме накараха да жонглирам с времето. Радвам се на тази положителна промяна. Маниак съм на тема чистота. Стигат ти толкова разкрития.
И след това тя започна да се смее закачливо. Признавам й, че наистина много разкрива за себе си и начина си на живот, а тя ме допълва – „животът е за смелите”. Тук няма как да не се съглася с нея. Но темата, която ми изниква в главата, е инцидентът й, който развълнува голяма част от обществото. Отнемането на шофьорската й книжка заради употреба на алкохол повече от седмица беше тема, коментирана повече от социалните проблеми в България. В един момент актрисата дори даде интервю. Спомням си, че тогава излезе и беше открита с хората, и си призна за грешката. Тази нейна искрена изява събуди много злоба, която я заля излишно.
Съжаляваш ли за това, че говори за проблема? Повечето известни не говорят за грешките си...
Тогава така бяхме преценили, че е по-добре. Не съжалявам за решението, но смятам, че не трябваше да го правя. Това беше просто едно нарушение, а нещата бяха толкова ескалирали, че наистина трябваше да изляза и да кажа, че няма сериозни последствия от случилото се. Не искам да навлизам в подробности. Аз съм на 36 години и човек има право на своите грешки в живота. Сигурна съм, че тепърва ще допускам още, само който не работи, не може да каже, че не греши. Това нещо е толкова далече и забравено, но едва ли ще се случи отново.
Как реагираха твоите приятели?
Имаше няколко разочарования от добри познати, но имаше приятели, които ми се бяха обадили с въпроса – какво, по дяволите, се е случило? Какво толкова? Спомням си даже, че Юлиян Вергов ми се обади с въпроса: "Извинявай, какво е станало, че аз не разбрах?".
Вече не мога да скрия и искам да те попитам – казвали ли са ти, че имаш хипнотизиращ поглед? Като задържиш погледа си върху моя, ми се губят въпросите...
Не, никой не ми го е казвал. Сигурно е добре за работата ми.
И сега, като не знам какво да те попитам, ще ти задам стандартен въпрос – какво искаш да изиграеш?
(Смее се.) Знам, вярвам, сигурна съм, готова съм да изиграя нещо тотално различно и непознато. Искам. Имам нужда от това. Искам да съблека роклята на Боряна и да облека други дрехи. Искам друг човек, който да ме погълне, защото Боряна съм я погълнала аз. Работя в тази посока. Живот и здраве, когато приключи този проект, да тръгна по новия път.
Идват празници. Какви са твоите?
Вълшебни и магически. Традиционни, обичам така. Това не означава огромни пазарувания. Последните шест години те се въртят около Александър и Изабела. Елхата ни е изкуствена и затова е огромна. Всяка година е с различна тематика. Цялата къща блести, украсено е навсякъде. Слушаме коледни песни, хубав огън в камината, но подаръците ги отваряме още на Бъдни вечер, защото децата нямат търпение до сутринта. След Коледа винаги си отделям едно лично време за мен и равносметка. Тази година мислите ми са в една посока, която няма да ти споделя... В този момент знам какво искам да оставя като емоция и какво да взема за следващата. Последните години нямам достатъчно време, за да пусна мисълта ми да се рее във времето, и затова си записвам много неща. Пиша на ръка в една тетрадка, която съхранявам на тайно място. Понякога си ги чета и е много хубаво...
Мечтаеш ли?
О, да. Сега мога да си позволя. Особено за кино. Преди години беше много страшно да го изрека на глас. Дори и сега имам приятели, които, като чуят предложението ми да гледаме нов български филм, реагират неодобрително. Не обичам да свалям филми, предпочитам кинозалите, да усетя емоцията, настроението на хората... Успявам да ги убедя да дойдат с мен и за мое щастие те не съжаляват, макар критериите им да са много по-големи и да има критики. Хубавото е, че българско кино вече не е мръсна дума. Естествено, всичко е в началото, но то е обещаващо.
А нещо лично в мечтите?
Ами ти сам казваш лично...
Слушам разговора ни на диктофона и осъзнавам колко е освободен. Макар тя да отказва на моменти да ми споделя, ми казва достатъчно, за да се чувствам комфортно, че не правя просто интервю – отбий номер. Разговорът ми с Елена е толкова искрен, колкото усмивката на едно дете. Затова на моменти ние прескачаме от тема на тема, които сега пропускам – протести, Бойко Борисов, избори, разочарование. „Просперитетът на една държава е добър, когато хората не се интересуват от политика, а от живота си.” Макар да е нежна и красива, тя е много умна и информирана. Замислям се, че тя е би била перфектният гост на изборните студиа, но едва ли някой редактор се е сетил за това. Не мисля, че крие тези свои интереси, защото нямаше да ги признае в официалния разговор, който вече наближаваше час, но не исках да приключи. Имах няколко незададени въпроса, които са свързани с нейната чувственост и любов. Изобщо не подозирах какво ме очаква, а описването на ситуацията едва ли би било толкова добро. Картинката, която очите ми видяха, ме накара да се замисля откъде започна нашата среща и как стигнахме дотук...
За какво си говорите с майка ти?
Говорим си малко. Казах ти, че не обичам да споделям, което означава, че не търся съвети за живота. Мога да ти кажа, че тя търси от мен. Говорим си за много всекидневни неща, но ние нямаме много време за лични срещи.
Как говориш със себе си?
Чрез сърцето си. Много съм добра в това. Имам толкова самоунищожителна сила, а единственият човек, който може да ме измъкне от това, съм пак аз. Никой не може така ме нарани или критикува така, както аз сама себе си мога да се обвиня.
Прощаваш ли си?
Няма за какво. До някаква степен намирам баланса и намирам грешките си. Не правя такива, които да наранят други хора. Не бих си простила да нараня друг човек до олкова, че да зависи животът му.
Кога плачеш?
...
Замълча?
Много тихо започна да се смее, но с онзи смях от вълнение, който излъчва чувства, а не е предизвикан от комична ситуация.) Аз ти отговорих, но тихо... Ами плача... Да...
Кога?
Когато, когато...
Нещо има в главата ти...
Както го изрекох това, и сълзите й потекоха. Последните 4 въпроса бяха задавани през около 40 секунди. През цялото време тя ме гледаше, усмихваше се, но този път не ме хипнотизираше. Тя беше се отнесла в един свой свят, който не желаеше да ми го сподели. Сълзите й се стекоха бързо по лицето, а тя се постара веднага да ги избърше от него. Явно не искаше да ги сподели с мен, защото си бяха нейни, лични. Не знам как успях да ги извадя наяве, но видимо тя нямаше намерение да ми разкаже историята им. Това бяха първите сълзи на интервю, които се скриха от мен, и не разбрах какво ги роди.) Плача за хубави неща.
Тук спряхме разговора и се извиних, ако съм сбъркал. Тя обаче се опита да ме убеди, че няма причина да се притеснявам. Попита ме: „Не говорихме ли дълго?” Признах й, че е минало задоволително време, но аз имам желание за още. Едни сълзи бяха избягали от мен, а те бяха красиви. Макар да ги видях за малко, зърнах блясъка им, бързината им, а не знам как усетих и положителната им енергия. Беше минало много време, но знаех, че е време да спра. За да я спечеля като приятел на списанието, трябваше да сложа точка на разговора ни. Имах само още три въпроса към нея.
Тези сълзи бяха от хубави мисли, нали?
Да, да.
Завършваме. Щастлива ли си?
Да!
Както питам племенника си - колко?
От тук до небето и обратно, с голям зигзаг.
Фото: Татяна Жилкова