HELLO! България / бр.21 / 6 октомври 2011
Четвъртък следобед. Намираме се (аз и фотографът на HELLO!) пред служебния вход на Драматичен театър "София". Точно 14:15 е, а ние очакваме срещата си с Калин Врачански. От малкото изявления, които гледах във виртуалната мрежа, разбрах, че актьорът не обича да дава интервюта. Въпреки това го прави, защото знае, че след като играе в един от най-успешните български сериали „Стъклен дом”, той трябва да говори с медии.
Благодарение на онези срещи с мои колеги узнах, че той не е темерут, усмихва се, но обикновено не казва много. (Обикновено хората, които не си падат да разговарят с любопитни журналисти, се държат много дръпнато и резервирано.) Отговаря уклончиво на въпросите, а на темите, свързани с любовта, направо завива обратно. Подминава ги като крайпътен знак. Знам, че обича да кара мотор, и съм убеден, че този, който е паркиран до входа, е неговият. Което означава, че вече е пристигнал и само трябва да го уведомя, че и аз съм там с фотографа. Нямах никакво желание да влизаме в гримьорна. Чудех се дали ще бъде достатъчно услужлив да се съгласи да го снимаме сред малкото останала зеленина.
Чакахме го. Не повече от 5 минути, и той се появи. Говореше по телефона, затова не дойде веднага при нас. Секунди по-късно ни поздрави с усмивка и веднага ни даде правото на избор в кое от двете заведения да седнем. Не изключи възможността да изберем някоя пейка в близкия парк. Аз обаче го помолих първо да направим снимките. Оказа се, че притесненията ми са били излишни. Да, той не обича да дава интервюта, но уважава нашата работа, труд и старание. За отрицателно време заснехме необходимите кадри и избрахме по-близкото заведение.
Искам да ви опиша всички детайли от едночасовата ми среща с актьора, защото личните срещи с него и журналисти не са много, а често медиите пропускат да го покажат такъв, какъвто е. Обикновено Калин бива „нападан” с някакви лични въпроси, които видимо го дистанцират, и така зрителят или читателят не може да разбере, че този човек е готин. А аз ви убеждавам в това. Десетките срещи с популярни българи са ме накарали да мога да преценявам добре хората и да усещам кога някой се надува, кога се дистанцира, кога се прави на интересен или кога прикрива празната си глава. Този човек определено е интересен, малко различен, но земен и уравновесен. Със сигурност не успях да надникна в душата му, но успях да разбера, че той е себе си. Знае какво иска, какво цели, не играе никаква игра в живота и не живее в измислен свят. Реалист, който е достатъчно пораснал, за да стане родител, и достатъчно истински да избере ментов сладолед и домашна лимонада пред студена бира.
Спомняш ли си истинския вкус на лимонадата?
Преди беше блудкаво жълта, сега е с по-избистрен цвят. Спомням си, че имаше и "Етър". Тази година на морето намерихме една стара бутилка, по която имаше остатъци от етикета. Личеше си, че е от едно време...
Сегашната лимонада обаче е друга.
По-сладка е, има повече овкусители. Нормално е.
Със сигурност тази, която ще ни донесат, няма да има нищо общо с тази, която ние помним. Но не лимонадата е темата на нашата среща. Ти си интересът, но не крия, че имам резерви. Не обичаш да даваш интервюта, правиш го по изключение и обикновено пропускаш същината на въпросите. Измъкваш се умело от личните теми.
Не е необходимо да занимаваш хората със себе си. То личното си е лично и е хубаво да си остане такова, няма нужда да става публично (отговаря ми с усмивка и положителен тон, сякаш наистина се притеснява, че с интервютата си досажда на публиката).
Но ти не ги занимаваш, а те се занимават с теб. Любопитни са. Тази усмивка на якето кой ти я закачи?
Аз. Много са ми любими тези емотиконки, които са навсякъде в интернет. Подариха ми я едни приятели. От Берлин е. Готина е, не мислиш ли?
Определено привлича усмивки, но кои са другите дребни неща, които те карат да се усмихваш?
Всякакви неща, хората, реакциите. Спомням си лятото. Една вечер имаше заря и едно детенце каза: „Мамо, мамо, искам и аз да бъда заря!”. (В този момент аз и фотографът избухваме в бурен смях...) Ето как реагираш ти, така реагирахме и ние.
А ти като малък какъв си искал да станеш?
Спомням си една снимка, на която сме наредени всички деца от градината. Всяко е хванало някакъв предмет, който символизира професия. На тази снимка съм хванал една маймуна. Не знам какво съм си мислел тогава... Сигурно съм искал да стана нинджа.
Като каза маймуна, ходил ли си в столичния зоопарк?
Ходил съм няколко пъти, но всеки път ми е криво, като си тръгвам оттам.
Защо?
От време на време гледам едни телевизии, по които дават как се грижат за животните там. Не казвам, че хората тук, които се грижат за животните, не ги обичат, но условията, в които живеят... Спомням си водата на мечката. Една зелена, пълна с хляб, огризки. Хипопотамът в някакво малко басейнче. Тъжна работа...
Да се върнем на тема лято, че нещо кофти тръгна разговорът. Какво беше твоето?
Прекрасно. Не обикалях много. Беше ми много добре. Предишни лета много обикалях, разцъквах насам-натам. Сега се закотвих на едно място и за първи път бях със собствена каравана. Преди все с приятелски, с палатки. Сега бях с мой кемпер и ми беше супер.
Колко време изкара?
Почти месец.
А компания?
Само три дни бях сам. През цялото време все имаше някой с мен. Едни идваха, други си заминаваха. Много приятели. По едно време бяхме десетима човека едновременно.
(В този момент пристига поръчката ни. Отбелязвам, че сервират ментовия сладолед на Калин в чашките от едно време. Той се усмихва и мигновено решава да провери вкуса му.)
Спомняш ли си мелбите от детството?
Няма да забравя, дядо ми живееше в Русе и там имаше една сладкарница, в която ходехме и ни сервираха бял сладолед в такива шолички, май така се казваше. И наливахме боза вътре, и го разбърквахме. Леле...
Връщаш ли се в миналото?
Понякога, хубаво е. Сега, като сме на тема сладолед, се сещам, че имаше един, дето все едно в него имаше пясък, не знам дали го знаеш. Много странен, мръснобял. Имаше и готини неща от онова време, в което бяхме – в незнание. Ей, корекомски яйца... (Сега се наричат просто шоколадови и ги има на всеки ъгъл – б.а.)
Но децата все още се радват на тези яйца. Не знам защо асоциацията ми с яйца е шарено, а оттам следва да попитам: какъв е гардеробът ти?
Шарен, ама наистина. Има всичко в него, но преобладават по-широките дрехи.
Много време ли прекарваш в избора на дрехи?
Не, и искам да те уверя, че вкъщи нямам голямо огледало.
Какъв е домът ти?
Семпъл. Не обичам натруфените неща и затова е по-обран. Без много излишни неща.
Тук имам един пищов с въпроси, който го подготви редакторка от списанието. Обаче ще го използвам само веднъж. За да те попитам за любимото ти стихотворение.
Те са няколко, за кое ще ме попиташ.
Казва се „Моето щастие” (Робърт Бърнс).
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!
Наистина ли ти е любимото?
Те са няколко, казвам ти, но това е много готино и затова съм го запомнил. Преди време играех в Кърджали с една трупа, току-що завършили актьори. Там проф. Румен Рачев ми каза: „На живота не трябва да се гледа толкова сериозно. Винаги трябва да има ирония”. Това стихотворение е приятно, дори в най-тегавите моменти винаги можеш да откриеш нещо, за да се усмихнеш.
В този момент започваме да си говорим, направо да дискутираме за това, докога една личност може да бъде център в медийното пространство. Калин смята, че човек трябва да се оттегли тогава, когато реши, че е време, но преди да е досадил на хората, за да може евентуално, ако реши да се върне, да бъде приет добре. Не иска да бъде от онези, които категорично отказват да спрат да досаждат на хората. Но аз го репликирам, че има такива, които никога не омръзват, и публиката дори вярва, че тези хора ще живеят вечно. Всички знаем техните имена. Нали? Той обаче ги нарича Богоизбрани и не вярва да е от тях, за това се надява винаги да остане с реалната самооценка за себе си и ситуацията, която е около него. И все пак съм на мнение, че публиката решава кой досажда и кой не, макар да има примери за хора, които не разбират, че никой освен близките им не ги иска.
Как се виждаш след 10 години?
С побеляла брада. Надявам се след 10 години да имам късмета все още да се занимавам с тази работа, защото никога нищо не се знае.
А с нещо друго би ли се занимавал?
Най-вероятно.
Мислил ли си върху какво?
(Този въпрос обаче си остава без отговор. Малко след задаването му звънна телефонът, а след това вече бях забравил за какво говорим. Непрофесионално, но истинско. Все пак в този момент Калин вече разговаряше свободно с мен. Спомням си негови телевизионни изяви и той никога не се беше държал толкова непринудено. Дали защото не го питах за интимни неща, или пък за ментовия сладолед, който той изяде набързо по време на разговора. Калин се държеше по-приятелски, отколкото преди 30 мин. Интересно е това момче, защото е различно. Няма излишно самочувствие в поведението му, усмихва се само когато говори усмихнати неща, не е нахален като звездните актьори, а харизмата му е различна с тази от екрана. Вече разбирам защо не обича да говори с медии. Предпочита хората да познават играта му, но не желае и грам от неговото лично "аз" да бъде разказано. Защото си е негово и той не бива да ги бърка. Може би по тази причина все още не е сменил нито обкръжението си, както сам призна, нито пък се е затворил по домашни партита. Но за това има време...)
Интересуваш ли се от политика?
Не много, но не мога да кажа, че съм безразличен. Знаеш ли, ако не се интересуваш, нямаш право да роптаеш и да коментираш. Все пак или участваш, или не в целия този процес. Затова трябва да се гласува. Само онези, които са упражнили това си право, имат право да критикуват, останалите, като не са участвали в процеса на избор, не би трябвало да се месят.
Значи гласуваш?
Винаги, и съм на мнение, че всички трябва да го правят.
Какво мислиш за нещата, които се случват в последно време?
Държавата трябва да реагира. Какво? Гражданска война ли трябва да се случи? Просто държавата трябва да се справи с този казус. Тук е мястото тя да реагира.
Гледал ли си БГ сериалите?
Запознат съм, но не съм гледал.
Идеалист си.
Опитвам се.
Още ли вярваш в идеалната любов?
Да, има я някъде. Ако не вярваш в това, къде вървиш. Бог е любов.
Хем си идеалист..
Хем съм реалист...
Обичаш ли да стоиш сам?
Понякога, но предпочитам да има хора около мен.
Обстановката?
Не е домашна, ние не се събираме да си лягаме. Като се събираме с хора, е по-добре да си навън, на хубави места, но не от онези, показните. Предпочитам леките заведения.
Дефинирай, моля.
Да не са тузарски, там, където хората могат да се отпуснат, да бъдат себе си.
Познавам много известни хора и повечето ми разказват едно и също: когато ги връхлетят големият успех и популярността, все нещо се случва и се променя обкръжението им. При теб?
Приятелите ми са същите. Никаква промяна. Това са хора, които ходят на къмпинг, упражняват зимни спортове, актьори... Предимно актьори. Поддържам приятелства с хора от Академията. Няма промяна.
Да се върнем на тема любов, но не лична.
Няма и да ти кажа (смее се).
Искам да те попитам друго нещо. Мислиш ли, че идеалната любов може да се появи тогава, когато хората вече не мислят за любов. Тогава, когато хората са изживели живота си и вече са твърде уморени и са във възраст, в която предпочитат да си почиват, а не да работят.
Има толкова примери, и то във филмите.
Но това са филми...
А те са вдъхновени от реални истории. Значи съществува. Най-якото е да видиш възрастни хора, хванати за ръка.
Виждаш ли се така?
Много ще е яко. Искам. Готино е. (Замисля се или пък се замечтава. Определено тази тема го променя. За негов късмет отново телефонът му звъни и той става сериозен, което тотално развали момента. Той отново стана сериозният Калин, който няма да говори за любов. А може би и не трябва, защото определено след този разговор съм далеко от идеята, че е онова нежно романтично момче, за което в много медии разказват. В него има нещо интересно. Той е пълна смесица от нежния и твърдия образ.)
Труден си за провокация, определено.
Не е нарочно.
Какъв беше преди десет години?
Наивен, малък и незнаещ. Сега съм още по-незнаещ.
Кое е най-голямото ти богатство?
Приятелите ми.
Може би трябва да направим интервю с тях за теб.
Пробвай. Ще е интересно.
Любопитно ми е – бил ли си се някога?
Да. Трябва да се избягват тези неща.
Кога за последен път?
Не е важно. Все едно. (Определено си личи, че не иска да говори за това, явно има пресен пример. Затова решавам да проверя директно.)
Като малък или голям.
Голям, естествено, но няма значение.
Бил ли си се заради момиче.
Кой не се е бил?
А удрял ли си момиче?
Никога. Не, не, това няма как... Не... (Направо се възмущава от въпроса ми. Определено не му хареса дори идеята, но в този момент той реши да промени тона и с усмивка продължи.) Изключение прави сестра ми, но то е по друга линия.
Разкажи ми за нея.
Тя има бебе, на два месеца. Преди няколко дни пак го видях. Странно е, много бързо расте.
Като го взе за първи път...
Не ме питай. Изпаднах в криза. Главата му се люшка, страшна работа. (В този момент изражението на Калин се промени. Предполагам, че така той е изглеждал, когато е държал бебето в ръце, защото, докато жестикулираше, определено отново съпреживяваше момента. Отново.)
Ти какъв баща искаш да си?
Надявам се, любящ, с достатъчно време за семейството. Към това се стремя, но има време.
Плачеш ли?
Случва се. Напоследък играя романтични роли и се налага.
А в живота?
Преди няколко дни чух една песен и гледах клипа, и ми се насълзиха очите. Тежка работа. Chase&Staus – “Time”. Клипът е много вълнуващ, житейска тема. Предполагам, историята е много позната и срещана, и битова... Клип-поука.
На финала искам да те попитам един въпрос тип лексикон, но...
Ще ти отговоря, не се притеснявай.
Добре, кажи ми кой е любимият ти филм.
„Гладиатор”, защото има много теми в него, които не е нужно да изброявам или разисквам.
Майка ти как те нарича?
Кики.
Брат ти и сестра ти?
Сестра ми по пълно име, а брат ми „малък”, защото като застана до него, видимо съм по-малък, той е доста едър. Видимо е по-голям. (Б.а. Калин е най-малък от тримата.)
Нищо не каза за сладоледа...
Вкусен беше.
Ти готвиш ли? На морето какво яде...
Готвих на морето веднъж, защото толкова хора минаваха, и всеки като сготви по веднъж, и на мен не ми остана ред. Направих страхотно картофено пюре. Първо белиш картофите, после ги киснеш да излезе нишестето, вариш и с вилици го пасираш. Стана ми чудно, но аз не мога да готвя, а и не обичам. Варените яйца ми се получават, но не ми е кеф.
Весел, с усмивка и добра енергия, приключих интервюто. В началото бях объркан, но когато пиша това, си давам ясна сметка, че съм провел различен разговор с един от най-харесваните и популярни актьори в България. Няма съмнение, че той е звезда и хиляди момичета си падат по него, но няма съмнение, че той е безкрайно интересен човек, който има с какво да провокира. При това не го прави умишлено, което го прави оригинален и още по-интересен. Калин Врачански е едно непознато лице за българския зрител и той иска да остане такъв. Но благодарение на малките истории от неговия живот ние се опитваме да се докоснем до реалния образ на обичания актьор.
Сега разбирам защо е сравняван със Стефан Данаилов. И двамата са много мистични, харизматични, провокативни и даровити. И двамата са истински!
Четвъртък следобед. Намираме се (аз и фотографът на HELLO!) пред служебния вход на Драматичен театър "София". Точно 14:15 е, а ние очакваме срещата си с Калин Врачански. От малкото изявления, които гледах във виртуалната мрежа, разбрах, че актьорът не обича да дава интервюта. Въпреки това го прави, защото знае, че след като играе в един от най-успешните български сериали „Стъклен дом”, той трябва да говори с медии.
Благодарение на онези срещи с мои колеги узнах, че той не е темерут, усмихва се, но обикновено не казва много. (Обикновено хората, които не си падат да разговарят с любопитни журналисти, се държат много дръпнато и резервирано.) Отговаря уклончиво на въпросите, а на темите, свързани с любовта, направо завива обратно. Подминава ги като крайпътен знак. Знам, че обича да кара мотор, и съм убеден, че този, който е паркиран до входа, е неговият. Което означава, че вече е пристигнал и само трябва да го уведомя, че и аз съм там с фотографа. Нямах никакво желание да влизаме в гримьорна. Чудех се дали ще бъде достатъчно услужлив да се съгласи да го снимаме сред малкото останала зеленина.
Чакахме го. Не повече от 5 минути, и той се появи. Говореше по телефона, затова не дойде веднага при нас. Секунди по-късно ни поздрави с усмивка и веднага ни даде правото на избор в кое от двете заведения да седнем. Не изключи възможността да изберем някоя пейка в близкия парк. Аз обаче го помолих първо да направим снимките. Оказа се, че притесненията ми са били излишни. Да, той не обича да дава интервюта, но уважава нашата работа, труд и старание. За отрицателно време заснехме необходимите кадри и избрахме по-близкото заведение.
Искам да ви опиша всички детайли от едночасовата ми среща с актьора, защото личните срещи с него и журналисти не са много, а често медиите пропускат да го покажат такъв, какъвто е. Обикновено Калин бива „нападан” с някакви лични въпроси, които видимо го дистанцират, и така зрителят или читателят не може да разбере, че този човек е готин. А аз ви убеждавам в това. Десетките срещи с популярни българи са ме накарали да мога да преценявам добре хората и да усещам кога някой се надува, кога се дистанцира, кога се прави на интересен или кога прикрива празната си глава. Този човек определено е интересен, малко различен, но земен и уравновесен. Със сигурност не успях да надникна в душата му, но успях да разбера, че той е себе си. Знае какво иска, какво цели, не играе никаква игра в живота и не живее в измислен свят. Реалист, който е достатъчно пораснал, за да стане родител, и достатъчно истински да избере ментов сладолед и домашна лимонада пред студена бира.
Спомняш ли си истинския вкус на лимонадата?
Преди беше блудкаво жълта, сега е с по-избистрен цвят. Спомням си, че имаше и "Етър". Тази година на морето намерихме една стара бутилка, по която имаше остатъци от етикета. Личеше си, че е от едно време...
Сегашната лимонада обаче е друга.
По-сладка е, има повече овкусители. Нормално е.
Със сигурност тази, която ще ни донесат, няма да има нищо общо с тази, която ние помним. Но не лимонадата е темата на нашата среща. Ти си интересът, но не крия, че имам резерви. Не обичаш да даваш интервюта, правиш го по изключение и обикновено пропускаш същината на въпросите. Измъкваш се умело от личните теми.
Не е необходимо да занимаваш хората със себе си. То личното си е лично и е хубаво да си остане такова, няма нужда да става публично (отговаря ми с усмивка и положителен тон, сякаш наистина се притеснява, че с интервютата си досажда на публиката).
Но ти не ги занимаваш, а те се занимават с теб. Любопитни са. Тази усмивка на якето кой ти я закачи?
Аз. Много са ми любими тези емотиконки, които са навсякъде в интернет. Подариха ми я едни приятели. От Берлин е. Готина е, не мислиш ли?
Определено привлича усмивки, но кои са другите дребни неща, които те карат да се усмихваш?
Всякакви неща, хората, реакциите. Спомням си лятото. Една вечер имаше заря и едно детенце каза: „Мамо, мамо, искам и аз да бъда заря!”. (В този момент аз и фотографът избухваме в бурен смях...) Ето как реагираш ти, така реагирахме и ние.
А ти като малък какъв си искал да станеш?
Спомням си една снимка, на която сме наредени всички деца от градината. Всяко е хванало някакъв предмет, който символизира професия. На тази снимка съм хванал една маймуна. Не знам какво съм си мислел тогава... Сигурно съм искал да стана нинджа.
Като каза маймуна, ходил ли си в столичния зоопарк?
Ходил съм няколко пъти, но всеки път ми е криво, като си тръгвам оттам.
Защо?
От време на време гледам едни телевизии, по които дават как се грижат за животните там. Не казвам, че хората тук, които се грижат за животните, не ги обичат, но условията, в които живеят... Спомням си водата на мечката. Една зелена, пълна с хляб, огризки. Хипопотамът в някакво малко басейнче. Тъжна работа...
Да се върнем на тема лято, че нещо кофти тръгна разговорът. Какво беше твоето?
Прекрасно. Не обикалях много. Беше ми много добре. Предишни лета много обикалях, разцъквах насам-натам. Сега се закотвих на едно място и за първи път бях със собствена каравана. Преди все с приятелски, с палатки. Сега бях с мой кемпер и ми беше супер.
Колко време изкара?
Почти месец.
А компания?
Само три дни бях сам. През цялото време все имаше някой с мен. Едни идваха, други си заминаваха. Много приятели. По едно време бяхме десетима човека едновременно.
(В този момент пристига поръчката ни. Отбелязвам, че сервират ментовия сладолед на Калин в чашките от едно време. Той се усмихва и мигновено решава да провери вкуса му.)
Спомняш ли си мелбите от детството?
Няма да забравя, дядо ми живееше в Русе и там имаше една сладкарница, в която ходехме и ни сервираха бял сладолед в такива шолички, май така се казваше. И наливахме боза вътре, и го разбърквахме. Леле...
Връщаш ли се в миналото?
Понякога, хубаво е. Сега, като сме на тема сладолед, се сещам, че имаше един, дето все едно в него имаше пясък, не знам дали го знаеш. Много странен, мръснобял. Имаше и готини неща от онова време, в което бяхме – в незнание. Ей, корекомски яйца... (Сега се наричат просто шоколадови и ги има на всеки ъгъл – б.а.)
Но децата все още се радват на тези яйца. Не знам защо асоциацията ми с яйца е шарено, а оттам следва да попитам: какъв е гардеробът ти?
Шарен, ама наистина. Има всичко в него, но преобладават по-широките дрехи.
Много време ли прекарваш в избора на дрехи?
Не, и искам да те уверя, че вкъщи нямам голямо огледало.
Какъв е домът ти?
Семпъл. Не обичам натруфените неща и затова е по-обран. Без много излишни неща.
Тук имам един пищов с въпроси, който го подготви редакторка от списанието. Обаче ще го използвам само веднъж. За да те попитам за любимото ти стихотворение.
Те са няколко, за кое ще ме попиташ.
Казва се „Моето щастие” (Робърт Бърнс).
Доволен съм с малко и с малко богат,
и грижи смутят ли покоя ми, брат,
със чашка и с песен — за първи ли път? —
ги пращам, по дявола нека вървят!
Наистина ли ти е любимото?
Те са няколко, казвам ти, но това е много готино и затова съм го запомнил. Преди време играех в Кърджали с една трупа, току-що завършили актьори. Там проф. Румен Рачев ми каза: „На живота не трябва да се гледа толкова сериозно. Винаги трябва да има ирония”. Това стихотворение е приятно, дори в най-тегавите моменти винаги можеш да откриеш нещо, за да се усмихнеш.
В този момент започваме да си говорим, направо да дискутираме за това, докога една личност може да бъде център в медийното пространство. Калин смята, че човек трябва да се оттегли тогава, когато реши, че е време, но преди да е досадил на хората, за да може евентуално, ако реши да се върне, да бъде приет добре. Не иска да бъде от онези, които категорично отказват да спрат да досаждат на хората. Но аз го репликирам, че има такива, които никога не омръзват, и публиката дори вярва, че тези хора ще живеят вечно. Всички знаем техните имена. Нали? Той обаче ги нарича Богоизбрани и не вярва да е от тях, за това се надява винаги да остане с реалната самооценка за себе си и ситуацията, която е около него. И все пак съм на мнение, че публиката решава кой досажда и кой не, макар да има примери за хора, които не разбират, че никой освен близките им не ги иска.
Как се виждаш след 10 години?
С побеляла брада. Надявам се след 10 години да имам късмета все още да се занимавам с тази работа, защото никога нищо не се знае.
А с нещо друго би ли се занимавал?
Най-вероятно.
Мислил ли си върху какво?
(Този въпрос обаче си остава без отговор. Малко след задаването му звънна телефонът, а след това вече бях забравил за какво говорим. Непрофесионално, но истинско. Все пак в този момент Калин вече разговаряше свободно с мен. Спомням си негови телевизионни изяви и той никога не се беше държал толкова непринудено. Дали защото не го питах за интимни неща, или пък за ментовия сладолед, който той изяде набързо по време на разговора. Калин се държеше по-приятелски, отколкото преди 30 мин. Интересно е това момче, защото е различно. Няма излишно самочувствие в поведението му, усмихва се само когато говори усмихнати неща, не е нахален като звездните актьори, а харизмата му е различна с тази от екрана. Вече разбирам защо не обича да говори с медии. Предпочита хората да познават играта му, но не желае и грам от неговото лично "аз" да бъде разказано. Защото си е негово и той не бива да ги бърка. Може би по тази причина все още не е сменил нито обкръжението си, както сам призна, нито пък се е затворил по домашни партита. Но за това има време...)
Интересуваш ли се от политика?
Не много, но не мога да кажа, че съм безразличен. Знаеш ли, ако не се интересуваш, нямаш право да роптаеш и да коментираш. Все пак или участваш, или не в целия този процес. Затова трябва да се гласува. Само онези, които са упражнили това си право, имат право да критикуват, останалите, като не са участвали в процеса на избор, не би трябвало да се месят.
Значи гласуваш?
Винаги, и съм на мнение, че всички трябва да го правят.
Какво мислиш за нещата, които се случват в последно време?
Държавата трябва да реагира. Какво? Гражданска война ли трябва да се случи? Просто държавата трябва да се справи с този казус. Тук е мястото тя да реагира.
Гледал ли си БГ сериалите?
Запознат съм, но не съм гледал.
Идеалист си.
Опитвам се.
Още ли вярваш в идеалната любов?
Да, има я някъде. Ако не вярваш в това, къде вървиш. Бог е любов.
Хем си идеалист..
Хем съм реалист...
Обичаш ли да стоиш сам?
Понякога, но предпочитам да има хора около мен.
Обстановката?
Не е домашна, ние не се събираме да си лягаме. Като се събираме с хора, е по-добре да си навън, на хубави места, но не от онези, показните. Предпочитам леките заведения.
Дефинирай, моля.
Да не са тузарски, там, където хората могат да се отпуснат, да бъдат себе си.
Познавам много известни хора и повечето ми разказват едно и също: когато ги връхлетят големият успех и популярността, все нещо се случва и се променя обкръжението им. При теб?
Приятелите ми са същите. Никаква промяна. Това са хора, които ходят на къмпинг, упражняват зимни спортове, актьори... Предимно актьори. Поддържам приятелства с хора от Академията. Няма промяна.
Да се върнем на тема любов, но не лична.
Няма и да ти кажа (смее се).
Искам да те попитам друго нещо. Мислиш ли, че идеалната любов може да се появи тогава, когато хората вече не мислят за любов. Тогава, когато хората са изживели живота си и вече са твърде уморени и са във възраст, в която предпочитат да си почиват, а не да работят.
Има толкова примери, и то във филмите.
Но това са филми...
А те са вдъхновени от реални истории. Значи съществува. Най-якото е да видиш възрастни хора, хванати за ръка.
Виждаш ли се така?
Много ще е яко. Искам. Готино е. (Замисля се или пък се замечтава. Определено тази тема го променя. За негов късмет отново телефонът му звъни и той става сериозен, което тотално развали момента. Той отново стана сериозният Калин, който няма да говори за любов. А може би и не трябва, защото определено след този разговор съм далеко от идеята, че е онова нежно романтично момче, за което в много медии разказват. В него има нещо интересно. Той е пълна смесица от нежния и твърдия образ.)
Труден си за провокация, определено.
Не е нарочно.
Какъв беше преди десет години?
Наивен, малък и незнаещ. Сега съм още по-незнаещ.
Кое е най-голямото ти богатство?
Приятелите ми.
Може би трябва да направим интервю с тях за теб.
Пробвай. Ще е интересно.
Любопитно ми е – бил ли си се някога?
Да. Трябва да се избягват тези неща.
Кога за последен път?
Не е важно. Все едно. (Определено си личи, че не иска да говори за това, явно има пресен пример. Затова решавам да проверя директно.)
Като малък или голям.
Голям, естествено, но няма значение.
Бил ли си се заради момиче.
Кой не се е бил?
А удрял ли си момиче?
Никога. Не, не, това няма как... Не... (Направо се възмущава от въпроса ми. Определено не му хареса дори идеята, но в този момент той реши да промени тона и с усмивка продължи.) Изключение прави сестра ми, но то е по друга линия.
Разкажи ми за нея.
Тя има бебе, на два месеца. Преди няколко дни пак го видях. Странно е, много бързо расте.
Като го взе за първи път...
Не ме питай. Изпаднах в криза. Главата му се люшка, страшна работа. (В този момент изражението на Калин се промени. Предполагам, че така той е изглеждал, когато е държал бебето в ръце, защото, докато жестикулираше, определено отново съпреживяваше момента. Отново.)
Ти какъв баща искаш да си?
Надявам се, любящ, с достатъчно време за семейството. Към това се стремя, но има време.
Плачеш ли?
Случва се. Напоследък играя романтични роли и се налага.
А в живота?
Преди няколко дни чух една песен и гледах клипа, и ми се насълзиха очите. Тежка работа. Chase&Staus – “Time”. Клипът е много вълнуващ, житейска тема. Предполагам, историята е много позната и срещана, и битова... Клип-поука.
На финала искам да те попитам един въпрос тип лексикон, но...
Ще ти отговоря, не се притеснявай.
Добре, кажи ми кой е любимият ти филм.
„Гладиатор”, защото има много теми в него, които не е нужно да изброявам или разисквам.
Майка ти как те нарича?
Кики.
Брат ти и сестра ти?
Сестра ми по пълно име, а брат ми „малък”, защото като застана до него, видимо съм по-малък, той е доста едър. Видимо е по-голям. (Б.а. Калин е най-малък от тримата.)
Нищо не каза за сладоледа...
Вкусен беше.
Ти готвиш ли? На морето какво яде...
Готвих на морето веднъж, защото толкова хора минаваха, и всеки като сготви по веднъж, и на мен не ми остана ред. Направих страхотно картофено пюре. Първо белиш картофите, после ги киснеш да излезе нишестето, вариш и с вилици го пасираш. Стана ми чудно, но аз не мога да готвя, а и не обичам. Варените яйца ми се получават, но не ми е кеф.
Весел, с усмивка и добра енергия, приключих интервюто. В началото бях объркан, но когато пиша това, си давам ясна сметка, че съм провел различен разговор с един от най-харесваните и популярни актьори в България. Няма съмнение, че той е звезда и хиляди момичета си падат по него, но няма съмнение, че той е безкрайно интересен човек, който има с какво да провокира. При това не го прави умишлено, което го прави оригинален и още по-интересен. Калин Врачански е едно непознато лице за българския зрител и той иска да остане такъв. Но благодарение на малките истории от неговия живот ние се опитваме да се докоснем до реалния образ на обичания актьор.
Сега разбирам защо е сравняван със Стефан Данаилов. И двамата са много мистични, харизматични, провокативни и даровити. И двамата са истински!