Публикувано в бр.11 на списание HELLO! България / 19.05.2011
Само 45 минути бяха
достатъчни на Миро за да свали
за момент професионалната си маска, да ни покаже малко повече от себе си
и да продължи отново с усмивка
натоварения си ден.
Той е от онези известни хора,
които не обичат да дават интервюта. Често откланя с усмивка поканите, а съгласи
ли се избягва тактично „скандалните” теми в живота си. Те не са много, но
липсата на изчерпателни отговори винаги са предизвиквали интересът на медиите и
публиката.
Уговорихме си среща в офиса
на неговата близка приятелка и PR-ка Светла
Русева. Нямах си на идея за какво ще си говорим, защото с хора като Миро не
трябва да има предварителни теми за разговор. Никога не се знае той на къде ще
те отведе. Подраних целенасочено, исках да прекарам повече време на мястото,
където много музиканти се събират, а и да усетя атмосферата където исках само
едно – да се разходя в душата на Миро. Не знаех как ще се случи това, защото
той много добре знае как се затварят вратички, особено негови лични, но аз бях
твърдо решен да разбера нещо ново за него, което никой не знае.
Бяха изминали близо 4 години
от последната ни професионална среща. Тогава той само планираше за
самостоятелна кариера. Днес тя е реална, преминала през своите върхове и спадове.
Ето го и него, появи се само
с 15 минутно закъснение, за което предупреди по телефона. Спомням си, че преди
(времената на КариZма) закъснението беше нещо
обичайно, но днес не е така. Влезе с гръм и трясък и голямо извинение. Веднага
забелязах бутилката с минерална вода, която която носеше. Тя беше брандирана с
логото на „Миньор-Перник”. Изненадах се, но реших да започна с нетактичния
въпрос за Евровизия и след това да преминем на личните теми. Очевидно „Миньор”
беше една от тях. Все пак измина точно година от неговото участие...
Какво за теб е Евровизия?
Ха, интересно. Три дни в
годината. Един празник, който помага на някои хора, на много не. Много от
участниците биват забравени, а други дори не стават популярни в своята си
страна. Евровизия е като Хелуин. Част от календара.
Спомням си, че преди много
години ти се подготвяше самостоятелно да се явиш на Евровизия. Тогава се отказа
да подадеш документите за участие. След това бяхте на финал с Galia, а миналата година беше лично поканен. Евровизия част
от живота ти ли е?
Никога не съм искал да
участвам на Евровизия. Историята е следната... В онзи момент работех с Ясен
Козев. Това беше негово лично решение, от мен се искаше само съгласие.
Интересното е, че хората, с които работя имат някакви мечти по отношение на
мен, така беше тогава. Аз не случайно се колебаех, говорим за първия път. Не
бях сигурен, че го искам и естествено се отказах. Не ми се занимаваше. Врочем в
последствие Яската продаде песента на Кали, ако се не лъжа се казва „Оф, оф”,
но в по-различен вариант.
Каризменото участие беше една
друга бира. Тогава България беше станала членка на Европа. Имахме ясни
индикации от всички страни, че България ще бъде доста напред. Не омаловажавам
успеха на Елица и Стоян, но имаше и малка политическа намеса. КариZма участваха... Чудех се дали искаме тази победа?
Когато станахме втори бях доволен. Особено с толкова добър резултат... Да си
втори не е лошо, особено ако си след една много хубава кампания на Елица и
Стоян, една много хубава песен, различна песен. За мен беше ясно, че е по-добре
на финала да отиде тази песен.
Кой те накара третия път да
отидеш?
Беше малко брутално. Нямаше
желание от моя страна. Обадиха ми се в къщата ми и ми съобщиха, че българските
журналисти, медии, бла-бла... са избрали мен да представя България на
Евровизия. Какво можех да кажа? Исках
дипломатично да се измъкна и за това казах, че тази отговорност трябва да бъде
приета, но никога не съм заявявал че приемам. Тогава от БНТ избързаха и прекратиха
разговора.
И все пак много хора те
подкрепиха...
Да, ние сме артисти и го
изиграваме. Ако говориш за онази продукция на БНТ, да не забравяме, че всичко
беше едно голямо шоу. Да, наистина голяма част от артистите, които дойдоха са
ми много близки приятели, други много добри познати, но хора, които харесвам. И
все пак те не изпратиха само мен, а българската песен. Аз обаче не изпратих
Поли Генова. Много я харесвам, но не харесвам начина, по който тя беше
изпратена. За много хора това е като Хелуин – веднъж в годината. Но за нея е
много повече. Това са месеци работа, тя живее с Евровизия всеки един ден и
всеки момент само чува – няма, не може, няма какво да се направи. Поне 120 дни
тя чува само това.... Защото каквото и да говорим - става въпрос за пари.
Няма как с чиста съвест да
изпратя едно талантливо момиче. Да, тя ще покаже колко талантливи са българите,
но какво от това. През последните 120 дни не само тя, но и бизнеса на България
трябваше да живее с Евровизия. Това е една съвършена реклама на една малка
държава.
Защо не можем да губим? Защо
трябва винаги да сме на финал?
Българите сме свикнали да
бъдем победители.
Да, но ние не сме печелили от
1994, ако говорим за футбол.
Футболът е като в Евровизия –
печели този, който е направил по-голяма инвестиция. Виж, аз съм голям футболен
запалянко...
Прекъсвам те, но тук трябва
да те попитам каква е тази история с „Миньор – Перник”, бутилката с тяхно лого,
лепенката върху телефона ти...
Тежък фен съм им.
Шегуваш се. От кога?
Отдавна... От година и
половина някъде. Виж, във футбола съдиите понякога играят в конкретен отбор и
той трябва да си заработи парите. Това не са митологии. Пред очите ти става
грешка, а съдията не я вижда. И е ясно, че съдията не е педер***т – знаеш как
се пее. Той е бизнесмен. Но ние не сме свикнали да губим, нали за това ме
попита. Не сме и ни е трудно, защото става въпрос за бизнес.
Но има държави, които никога
не са били на финала на Евровизия, а ние все се тюхкаме, че не се класираме...
Знаеш ли, споменах ти няколко
пъти, че Евровизия не е нито един, нито три дни. Тя е цяло събитие. По време на
провеждането й, се състоят куп други събития, които се отразяват от стотици
акредитирани журналисти. Знаеш ли, там не се отразяват само артистите, а и
държавите, които представляват. Обръщал ли си внимание, че когато се представя
песента на надписа излиза държавата, не името на певеца.
В евровизонното село всяка
една държава прави купон, на който представя себе си. Попитай ме на 24 май
миналата година къде бях? На партито на Армения. Ние българите нямахме ден,
защото знаеш отговора – нямаме пари.
Много сложно и тежко стана,
не исках толкова за Евровизия да говорим.
И аз, но така започна ти. Но
искам да приключим разговора с това парти на Армения, на което ни беше
представен еко туризма им, забележителностите, културата, историята.
Най-добрите арменски народни ансамбли, които разказаха с танците си за всичко
това. Когато излезе да пее тяхната София беше ясно, че тя представя всичката
тази красота. И това журналистите го видяха, написаха... Това тук никой не го
осъзнава, че България не е само 3 минути на телевизора, а много повече!
Приключваме и минаваме за
малко на „Миньор-Перник”. Защо водата ти е с тяхното лого? Толкова голям фен ли
си?
Снощи бях на мач и заради
това. Фен съм, но не знам как започна всичко... Знаеш ли на финала миналата
година в залата имаше едни момчета с черни костюми и ризи и жълти вратовръзки.
Те бяха там да ме изпратят. Много ги харесвам. Предполагам аз съм им по-голям
фен, от колкото те на мен. Това е един отбор, който никога не е в голямата
игра, но винаги ни изненадват приятно.
„Миньор” винаги го отписват, но това не е правилно.
Знаеш ли струваш ми се
различен. Преди говореше по-спокойно, а сега си изказваш по-директно и
енергично. Намираш ли промяна в себе си? Сравняваш ли се с онзи човек, който
преди 10 години асфалтираше професионалния си път?
Не се разпознавам в този
човек. Неговите мисли и действия ми се струват чужди. Притежавам неговите
спомени, но не се припознавам в него. Той
беше едно доста търсещо момче. Търсех себе си... През всичкото това време
търсех посоката и мисля че съм я намерил. Чувствам се градивно израснал.
Щастлив съм.
Когато човек се променя
вътрешно минава през период на трансформацията, който обикновено е много
странен. Обикновено това го съзнаваме след като е премине всичко. Имало ли е
такъв период при теб?
Раздялата на КариZма. Това е началото на моя личен растеж. КариZма беше като детска градина.
Но нали раздяла при КариZма няма?
Да, така е. Но все пак всеки
тръгна по своя път. Ние се разделихме с Galia, за това използвах тази дума. Все пак това си е
раздяла...
Каква раздяла?
Трудна. Няма каква друга да
е.
Плакал ли си за КариZма?
Да! Когато се разбрахме с
Галка плакахме заедно.
И все пак бъдещето на КариZма?
А това никой нищо не знае.
Виж, хорските мнения са различни и знам какво визираш, като ме питаш това. Има
хора, които харесват това, което правя сам, което прави Galia. Има хора, които са израснали с КариZма и вярват, че ние ще направим нещо заедно. Ние
двамата сме приятели и от това може да роди нещо хубаво, може и да не се
получи. Никой не знае какво ще се случи утре.
Преди беше по-лесно да те
засечем в ресторант, клуб, бар... Нещо липсваш последните две години.
Четири са.
Какво правиш?
Нямам нужда от този нощен
живот. Предпочитам да съм си в нас и да чета. Да се самообразовам. Не крия, че
покрай музиката аз нямам висше образование. Нямах тази радост.
Не е късно да се поправи.
Късно е. Няма да е нормално с
всичките тези ангажименти да бъда студент. На всички е ясно, че няма да е
сериозно. Остава ми да общувам с по-умни хора от мен, които да ме обогатяват.
Знаеш ли колко пропуски
откривам в себе си. Материи, които са ми интересни. Повярвай ми не намирам
причина да бъда в някой бар. Предпочитам да чета.
Каниш ли гости?
Да, каня на хубава храна,
която аз приготвям и на бутилка бяло вино. Онази вечер при мен беше Марги
Будинова. Изкарахме си страхотно. Преди това Светлето дойде у нас. Сестра ми
чакам да дойде с племенника ми.
Той колко е голям.
Пет годишен. Давид. Голям пич
и прилича на вуйчо си. Наскоро имах две приятелки у нас, които като видяха
снимката му на камината ми казаха: „леле как не си се променил изобщо”. А
всъщност това беше той.
Давид знае ли с какво се
занимаваш?
Скоро имах концерт в Добрич и
той дойде, за първи път. След това беше много впечатлен и спазваше дистанция.
Вече не бях вуйчо. Стоеше един леко притеснен.
Определено си много по-силен
от човека с кого разговарях преди 4 години. Изразяваш по-твърдо и категорично.
Но плачеш ли някога...
Знаеш ли, преди да стана на
30 нещо не ми се получаваше. Някак си сълзите ми не работеха. След това нещо се
случи и плача. Понякога доста. Дори на филми, особено на тях.
Сега на колко години си?
На 35.
Каква е твоята лична мечта?
Искам да си имам една голяма
пълна къща. Но не мога да дефинирам точно как, но искам да е пълна. Дали сестра
ми със семейството си, дали приятели. Слава Богу имам истински такива. Но си
представям пълна къща...
Мислех си да приключа
разговора и в този момент неговата PR-ка
Светла Русева се шегува, че нито веднъж не сме споменали двете му котки. Грибо
и Миро са голяма част от живота на певеца. Определя ги като част от семейството
му. „Дразнещи са, но са пичове, какво да кажем за тях...”
И тук се сещам, че не го
попитах нищо за бъдещите творчески планове. Въпрос, който обикновено се задава
когато репортерът не знае какво да попита събеседника си. Миро прихва в смях и
заявява, че такива има, но не се ангажира в срокове. „Месия” трябва да излезе
тази година. Когато, тогава... Може би
първия сингъл ще бъде „Песента за бащата” или „Месия”. Този албум ще е
християнски.”
Разделих се с един различен
Миро, който аз не познавах. Но го харесах, защото е по-силен от всякога,
по-омиротворен и по-готов за сериозния живот, в който вече се намира.
Станислав Дочев
Снимки: студио МЕМ / Емо (Мир на праха му!)