В търсене на пътя към себе си
Публикувано в бр. 57 na сп. HELLO! България
Търсач на предизвикателства – може би няма по-точно определение за журналистката, превърнала се в едно от емблематичните лица на CNN –
Ралица Василева. На пръв поглед крехка и изящна, но е достатъчно да
погледнете отвъд синьото на погледа й, за да срещнете онези смесица от
нежност, смелост и сила, необходими за покоряването на върхове. Възхищавам
се на глас на куража й преди 21 години да тръгне за САЩ само с 20
долара в джоба и 7-годишния си син. „Е, тогава имах сигурна работа“,
усмихва ми се тя. И все пак. Сама жена, на стотици хиляди километри от
родината... нужна е не малко смелост.
По време
на снимките Ралица ми споделя, че няма друга книга, на която да е
плакала толкова много, както на „Какво да сготвя, когато мама я няма“.
Емблематичното книжле, което преди години присъстваше във всяко
домакинство, придружава Ралица до САЩ и често й припомня вкуса на
майчините гозби. „Все още си я пазя. Малко е поразкъсана, но все така ми
е ценна. Синът ми много обича да готви. Сигурно ще му я предам като
наследство“, споделя Ралица миг преди да започне „сериозната“ част от
интервюто. С колегите ми оставаме впечатлени от безупречната й фигура.
Журналистката признава, че я дължи не само на редовните си продължителни
разходки в парка, но и на спорта – два пъти седмично във фитнес залата и
веднъж седмично – със занятия по йога (които й помагат да намери себе
си и да пребори стреса).
Кое е най-трудното и най-приятното в това да бъдеш Ралица Василева?
Започвам
с най-хубавото. Това е, когато срещнеш някой на улицата или на
аерогарата и той ти сподели, че си му доставила удоволствие, като си
представила добре информацията и си оправдала доверието му като
журналист. Това е най-приятното. Но е наистина голямо предизвикателство
да оправдая доверието на хората, които гледат CNN и очакват да съм
обективна. В много деликатни ситуации трябва да имам достатъчно
информация, за да мога да балансирам, дори в условията на извънредни
новини (особено когато не съм имала възможност да се подготвя
предварително). Да доставя удоволствие на зрителите с презентацията си и
денят им да бъде хубав.
Трудното
в това да бъдеш Ралица Василева е непрестанната борба със себе си и със
собствените си високи критерии. Непрекъснато си поставям за цел да се
развивам и никога не съм доволна от това, което съм постигнала до
момента.
Абсолютен перфекционист!
Точно
така. Перфекционист съм. Перфекционизъм, който понякога пречи. И
изморява. Пречи, защото човек се сковава, когато иска да подходи
по-творчески към дадена тема, да обмисли нещо и да му дойде интересна
мисъл за един репортаж. Ако си перфекционист, това ти пречи да отпуснеш
душата и въображението си, така че да можеш да направиш нещо
по-разчупено.
Старая
се да се задоволявам с оптималното. С това, което е най-доброто за
момента. Това е целта ми в момента. Перфекционизмът е необходим, но не
когато е в крайности. Изпадането в крайности не е хубаво.
Интересно
е, че на повечето хора им изглеждам като испанка или латиноамериканка.
Много често мислят, че съм от Латинска Америка или Испания. Някои хора
директно ме заговарят на испански.
Вероятно е от темперамента... Виждам, че обичате да довършвате изреченията си с жестове.
(Смее се.) Сигурно е от това.
А работохолик ли сте?
Трябва
да призная, че си поработвам доста. Старая се да постигам баланс в
живота, но работата ми е такава, че не мога да престана да мисля, да
чета и да се интересувам. Затова може би съм не толкова работохолик,
колкото имам засилен интерес към информацията, хората и онова, което те
мислят (което е част от работата ми). Щастлива съм, че работя професия,
която ми е интересна.
Имало ли е моменти, когато сте се чувствала като чужденец в чужда страна?
В
Америка е трудно човек да се почувства като чужденец, защото е
заобиколен от хора от всякакви националности. Има много емигранти – цели
райони в града, в които можеш да чуеш само испанска реч. И хората са
свикнали, още повече че работя в международна телевизионна компания – и с
австралийци, и с англичани. Може би затова не се чувствам толкова силно
като чужденец. Акцентът обаче все още ми личи. След двадесет години
американците продължават да ме питат: откъде е този симпатичен акцент?
Но питат с много добро чувство. Интересна съм им.
Кое е нещото, за което най-много милеете, когато сте далече от България?
Липсват ми хората... майка ми и баща ми, сестра ми, племенниците, приятелите... Хората,
с които можеш да кажеш: сещаш ли се, като ходихме еди-къде си... или
спомняш ли си, като бяхме ученици... Липсва ми и кухнята ни – шопската
салата и всички страхотни зеленчуци и плодове... вкуса на българското!
За какво мислите, докато пътувате обратно за Америка?
Пътуването
винаги е трудно, защото ми е мъчно… Връхлита ме една смесица от
чувства. Понякога, когато изпитам нуждата да изразя нещо от себе си,
пиша в блог. Например миналото лято страшно много се впечатлих от
Перперикон – сестра ми и зет ми ме водиха там. Написах пост в блога си
за Перперикон и за гида, който носеше една голяма бутилка с вода, за да
демонстрира как е функционирала канализацията по това време.
На какъв език говорите със сина си?
Той вече
е самостоятелен. Общуваме помежду си и на двата езика. Беше много
малък, когато дойде в Америка и въпреки че много държи на България, той
израсна в Америка и английският му е по-силен. За разлика от мен, той не
се връща толкова често в България, работата му не го позволява.
Наскоро, като се видяхме, ми сподели, че е намерил едно място, където
има като българските домати. Веднъж седмично ходим при един фермер и си
купува домати, които наистина се доближават до вкуса на българските. И
казва на приятелката си: ти ако знаеш какви зеленчуци има в България...
Освен българите, които работят в CNN, поддържате ли близки отношения и с други българи в Америка?
Да.
Най-близките ми са едно българско семейство. Жената – Ваня, живее от
тридесет години в САЩ, но много обича България – непрекъснато чете и се
информира. За всеки български празник тя ми изпраща стихотворение или
нещо българско. Последния път получих от нея стихотворението на Станка
Пенчева „Утринен тоалет“. Нещо страхотно! Когато се бях прибрала за Нова
година, Ваня ме беше инструктирала да се науча да готвя от майка ми
капама и как се прави новогодишната трапеза. Послушах я. Готвих заедно с
майка ми.
Правите ли си равносметка за живота?
Да,
особено сега, когато съм отгледала детето си и имам много време, за да
мисля за себе си. Тъй като родих доста рано, като млада нямах достатъчно
време, за да намеря себе си. В момента съм в етап, когато намирам себе
си и правя това, което трябваше да направя, когато бях на 21 години. Но
не е лесно човек да е със себе си. Чета доста книги за себеопознаване и в
тях пише, че човек не бива да се противопоставя на нещата, които ще му
се случат в живота. Че трябва да ги приеме. Човек трябва да плува по
вълните, а не срещу течението, защото те ще го повалят. Това е, което се
старая да постигна. От време на време вълните ме повалят, но се старая
да сърфирам.
Ако последните единадесет години от живота ви могат да се филмират, как ще озаглавите филма?
Мисля,
че „Пътят към себе си“. Това ще е филмът! Защото това са годините, в
които моят син порасна и пое своя живот, отдели се и искам или не искам,
трябваше да се завърна към себе си. Доста млада родих, още като
студентка, и никога не ми остана време, за да обърна време за себе си.
„Пътят към себе си“ все още не е завършен, все още пътувам, но се
чувствам по-комфортно.
Кой ще е режисьорът?
Бих искала да е някой със свеж, обективен и с творчески поглед човек. Някой, който ме познава добре и на когото имам доверие.
Велиана Симеонова, Станислав Дочев
Фото: Петя Чолакова
Грим: Десислава Йорданова
Коса: Vogue Vision
Локация: Hilton Sofia Hotel