Чувства ли се столичанин Руслан Мъйнов

и за какво благодари всеки ден

публикувано в бр.10 на сп. HELLO! България

Познавате го! Той е един от най-обичаните актьори. Усмивката му е заразителна, а заговори ли – винаги е смешно. Познаваме го повече от десетилетие, а професионалият му образ премина през няколко етапа. Последните години той е един от „Комиците”, а от този тв сезон е част от успешния сериал „Столичани в повече”.

Следващите страници са посветени на една среща с едно пораснало момче, което вече не пее за „прасета на мезета” и „тъпа овца”, а гледа по-сериозно на живота.

Срещаме се в столичен парк. Той е точен, цепи секундата. Появява се с бял суичър, а вятърът е причината да си е сложил качулката. Усмихва се чаровно и със спокоен тон ме пита къде ще седнем. Избираме близко заведение на самообслужване. Поръчваме си кафе, а една от клиентките заговаря Руслан, който спокойно я изслушва и с ръкостискане й благодари за хубавите думи. Сядаме в най-тихото място и веднага включвам диктофона.

Често ли те спират хората, или се притесняват?

Спират ме и е много хубаво. Това е оценка на работата ти и е добре да я чуеш. Става ми приятно, когато чуя, че се харесва това, което правя.

А ти харесваш ли го?

Нали знаеш, че всеки е много критичен. Започна ли собствен анализ, ще излязат много неща, които не харесвам. Нещата са субективни и гледам да не си правя лични оценки. Хубаво е, че чувам различни мнения – и добри, и лоши.

Не колеги, а обикновени хора ти казват критични неща?

Да, да. Но им благодаря, защото това помага за развитието.

Похвално е, че след толкова години успешна кариера се вълнуваш от мнението на публиката. Къде отиде музиката в твоя живот?

Музиката, която правех, беше голямо удоволствие за мен. Говоря ти за чалгата. „Що така бе, Миме”, „Още миг моя”, „Горчива луна”... За 7 години съм записал над 40 песни. 2004 спрях, защото всичко започна да върви по утъпкана пътека. Не виждах развитие, стана ми скучно. Хумор, забавление – хубаво, но това е всичко. За щастие, когато се затвори една врата, се отваря друга. Преди време Христина Ангелакова ме покани да участвам в концерт, посветен на Павароти. Получи се доста добре, ходих на уроци, защото това не е шега и трябва да сме подготвени. Всичко трябва да е изпипано, иначе няма смисъл и ще бъде на ниво самодейност. След това започнаха да ме канят на концерти с арии и канцонети. Направихме концерти с Шуменската, Плевенската, Сливенската, Видинската филхармония. Сега чакат за дата и от Стара Загора, но заради много ангажименти не мога да им я дам. Поне седмица трябва да се подготвям. На дърти години започнах да уча солфеж, пиано. Хубаво е, развивам се, но нямам много време за него. Друго беше, като имах повече сили. Цял ден в „Шоуто на Слави” и след записа – бегом към някой град. Всеки ден така и се връщах през нощта. Сега не мога така...

Да минем на най-актуалната тема. Ти, който си роден в град Измаил, Украйна, и идваш в София на 9 септември 1994, столичанин ли си?

Чувствам се много добре тук. С голямо удоволствие се прибирам след пътуване. Имам жилище там, но не ми се прибира до Украйна. Дали съм столичанин? Това не става само с желание и харесване на града. А и тази тема много се преекспонира. Като се прибирах от любимата ми Варна след празниците, видях колко столичани се прибират в София. Но сериалът ни затова се казва „Столичани в повече”, макар че темата не е толкова за софиянците, а дава по-обща, по-мека картина.

Когато „Стъклен дом” се превърна във феномен, много родни актьори тайно си мечтаеха и те да играят в сериал. Сред тях ли си?

Не точно. Аз дори нямах голям мерак, като започвахме „Столичани в повече”. Не ме разбирай погрешно, но „Комиците” изискват доста работа и време и се притеснявах, че един сериал ще иска много повече и е възможно предаването да започне да страда, а и не само то. Хубаво е, дори прекрасно, да си в нещо добро и гледано, но когато нямаш времето за това? Всеки актьор иска да е в киното, няма да се лъжем. Не е като да си водещ, да играеш в „Комиците” или „Шоуто на Слави”. Развитие е.

Струваш ми се много по-уравновесен и спокоен. Преди беше един закачлив, енергичен...

От годините е. През студентските ни години Любо Нейков ми каза едни думи, не помня чии: „Аз съм живял малко, но бързо”. 2010 беше много тежка за мен и ме промени много. Тогава бях на 33 – чувал съм, че преминаването на тази възраст прави хората други. Не очаквах при мен да стане така. Сбогувах се с изключително много близки хора. Кой от рак, кой от други болести, кой внезапно. Загубих баща си, много добър приятел, близка приятелка, която си отишла в съня си... А и преди бях млад и незнаещ, всичко беше ново. Сега е ясно, знаеш какво ще стане.

След определена възраст човек започва да си поставя по-сериозни цели и да прави по-големи планове. За какво си мислеше в началото на 2011?

При мен в професионален план всичко беше много ясно. Нищо ново и никаква голяма промяна. След като зарязах чалгата – сериозно решение, което ме накара известно време нищо да не правя, – си казах, че спирам, и тогава дойде предложението от „Господари на ефира”. Хубава крачка. Такава беше и когато приех предложението на Ники Априлов да играя в „Българи от старо време”. Вече пет години съм в тази изключително успешна постановка, но вече нямам време и се налага да се разделим. Ще ми е  мъчно...

А в личния живот – правиш ли равносметски, какви са целите ти?

Честно казано, много ми се иска вече да се случи нещо сериозно. Ама само се оглеждам.

Предвид ангажиментите и сериозния ти график, мислиш ли, че ще имаш време за това?

Искам да имам деца. Едно, две, три! Каквото покаже съдбата. Това е много важно за мен. На малко хора им се удава да направят нещо много велико в работата си, което да осмисли живота им. Не мисля, че съм сред тях, така че трябва да има нещо друго. Това са децата. Друг е въпросът каква жена ще ми ги роди. Дали ще успее да ме изтърпи, да се примири, че вечно няма да ме има. Тя не трябва да е актриса и да има моите проблеми. Може да е лекарка. Ние, актьорите, сме малко комплексари и представяш ли си единият да е по-голяма звезда? Виждал съм такова нещо – страшно е. Но времето е дошло, категорично, дори съм закъснял. Само че не трябва да става насила. На Лазаровден бяхме на снимки и покрай нас минаха лазарки – хубави, в носии, пеят, танцуват. Едната метна кърпа на рамото ми, как ме улучи така... Нали знаеш какво означава това? Ще се оженя тази година. Случайно стана всичко, което явно е знак.

Чувстваш ли се късмелия? При теб професионалното слънце не е спирало да грее.

Късметлия съм от малък. Дори при влизането ми във ВИТИЗ, когато не знаех български. Положих много услия и още полагам, но всичко е късмет. Не се притеснявам да греша. Ще ми се да мога да се уча от грешките на другите, но още не съм го усъвършенствал.

И телевизията никога не те остави...

Така е. 1998, когато театрите бяха гладни, празни, студени, аз завършвах. Точно тогава Слави направи кастинг и ме взе. И това ако не е късмет...

Благодариш ли?

Да! За всяко нещо човек трябва да е благодарен. Приемаме нещата за даденост, но не бива. Миналата година си дадох сметка как за секунди мога да загубя толкова много, без възможност да го променя. Ето сега великденската трагедия – колко човешки съдби се промениха за секунди. Оставяме това, че Господ е решил и е прибрал тези млади душички. Замисли се за техните родители, близки. Животът им вече е друг. Те вече ще са други, само след секунда. Затова е важно да благодарим. За всеки миг. Ето тази жена, която ме спря и ме поздрави, как да не й благодаря? Тя ми предаде положителна енергия, представи си да ме беше наругала. Важно е да се благодари!

В какво вярваш?

В Господ. Трябва да се вярва. Човек се чувства по-сигурен и по-спокоен.

Станислав Дочев

Снимки: bTV