И неговите лични мигове – професионално
Публикувано в бр.30 на сп. HELLO! България
Още
в самото начало е важно да уточним един момент, който ще прочетете
някъде в средата на този разговор. Тогава, когато големият актьор
споделя, че мисли това интервю да е едно от последните му, защото не
желае повече да допуска медиите близо до душата си. (За да не си
помислите, че заглавието е подвеждащо…) Причината? Има време, ще я
разберете. Иначе този разговор е необикновен. Заради това, че трудно
беше организиран, веднъж отлаган и много желан от екипа на HELLO! България.
Още в самото начало (преди повече от година) знаехме, че той трудно
дава интервюта за светски издания. Категоричен е, че няма да покаже
семейството си и на лични въпроси няма да отговоря. Само последното не
се оказа вярно.
Уговорката ни е да се видим в офиса на продуцентската компания Dream Team
(в която той е съдружник с Евтим Милошев). Денят и времето са уточнени
според неговото свободно време, но едва ли сме предполагали какво ще се
случи само часове преди личния ни разговор. Понеделникът на всички
започна с трагедията в с. Бисер, а на тръгване от НДК научих, че Ангел
Георгиев – Ачо, е напуснал тялото си и е отлетял на небето. Спомних си
за интервюто си със Стефан Данаилов. То се проведе в деня, когато
България се прости с Андрей Баташов. Тъжно.
Още
в началото на срещата ни започнахме да обсъждаме тъжния ден, който ни
срещна. Когато има смърт, човек не може да бъде усмихнат. Разговорът ни
не беше смешен, но се стараех да не бъде подчинен и на тъгата…
Още
на влизане Любо ми се извини, че говори носово, но не е болен. Просто
предния ден чистил сняг и малко настинал, но не толкова, че да влезе в
графата „болен”.
Преди дни гледах интервю на Стоянка Мутафова, която пред Виолета Марковска каза, че не е весел човек. В живота си е много тъжна…
Знаеш
ли, аз снимах с нея един много дълъг разговор, 12 минути, от който
излъчихме в „Нека говорят с Росен Петров“. Така започна и тогава, че не е
весел човек.
Ти какъв си?
Не
мога да кажа, че съм тъжен човек. Намирам забавление и смисъл във всяко
нещо, дори и дребно. Жена ми се учудва как мога да стоя да гледам с
часове дъщеря ми, която спи. Намирам смисъл във всяко вдишване,
издишване. Как мърда с пръстчето, как мърда бузката… И не само… Пролетно
време е толкова интересно. Врабчетата, които се въргалят в локвите.
Това ме зарежда адски много. Всяка сутрин се събуждам, отварям очи и
благодаря на Господ и за този ден, който ми е дал.
Суперклиширано звучи, но как ти започва денят?
Радвам
се на деня, като се събудя, после се опитвам да се концентрирам. Тук
последните дни беше много натоварено. Покрай юбилея на Кака (б.а. - така нарича Стоянка Мутафова)
сън не съм спал. Много го мислех и се притеснявах. Доволен бях от
крайния резултат. Личеше приятелството, добрият дух, смокингите
придадоха истински звезден нюанс, какъвто тя го заслужава. Имаше стил.
Изпитваш ли още респект към нея? Наричаш я много лично…
Разбира се. (Той
ме поглежда учудено. Изненадвам го с въпроса, но в очите му прочитам
искрен отговор. От този момент започнах по-внимателно да го наблюдавам,
когато говори за Великата Стоянка Мутафова, а от думите му бликаше само
любов.) Човече, това е една от най-образованите ни актриси. Има три
висши образования: класическа филология, НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ) и в Чехия
е завършила в театрална паралелка. Знае езици – латински, чешки,
италиански… Много е начетена и образована. Харесва класическа музика.
Много възпитан човек, с много интересен род.
(В
този момент сменя темата на разговор с лична. Забелязах, че от известно
време ми гледа ръката и гривната на нея, която е lucky bracelet (плетена гривна от червен конец със златно кръстче, която предпазва от негативна енергия). По-интересното е, че позна производителя – SSG. Оказва
се, че неговата дъщеря има същата и той много добре познава нещата от
Мирела Ненчова. Сигурно се чудите какво е интересното в това – ами той е
романтичен. Познава бижутата и техните производители, представете си
любимата му колко е щастлива от джентълменските му качества. Това в
кръга на шегата, но е видимо – този човек има вкус. И за да не говорим
за мода, смених темата моментално.)
Какъв баща си?
Засега
не много удачен. Много е малка, много е крехка, опитвам се да се
занимавам с нея, но имам чувството, че ще бъда по-полезен, като порасне
малко повече.
Повече се смее или плаче?
Ооо,
смее се, много е социална. Търси контакт, ходи навсякъде с нас. Обича
да има голяма компания и колкото сме повече, толкова по-силно възкликва
„еееее“ от радост. Не търси център на внимание, умна е.
Кара ли те да плачеш?
Няколко
пъти, от умиление. Скоро пак се случи. Прибирам се от работа, уморен,
напрегнат, искам само да легна. Влизам у нас и я поглеждам – тя е
облечена като снежинка. С онези черни очи ме гледа и се усмихва…
Разплаках се, няма как, аз съм чувствителен. Това е прекрасно
изживяване. В интервюто си с Кака я питах кой е най-щастливият й миг. Тя
ми каза, че е бил, когато е родила дъщеря си. Появата на едно дете
променя тотално живота ти. Пожелавам ти го скоро да ти се случи.
Ще се задоволиш ли само с нея?
Не знам. Както Господ реши. Има желание за още едно…
Каква е обстановката у вас?
Спокойна.
Чува се детски глас основно, тя вършее навсякъде. Опитва се да ходи, но
си помага, като се подпира. Обикаля цялата къща. Докато се обърнеш, я
няма. Иска да види и пипне всичко.
Виждала ли те е по телевизията?
Да, но засега не прави тази връзка…
Идеята
за този материал се роди още през декември 2011, но го отложихме за
сега. Вдъхновението ми дойде от „Комиците“, които една петъчна вечер
запълниха провалените ми планове. Замислих се как 5 години това
предаване оцеля, разви, спечели повече, отколкото му даваха критиците.
Да не говорим за копието, което се беше появило, но не оцеля. Ти освен
актьор си и продуцент заедно с Евтим Милошев. Какво се случва тук, в
този офис, на онази сцена, та толкова години рейтингът само да върви
нагоре?
Всичко
е магия. Благодаря ти за този въпрос, защото екипът го заслужава. Преди
5 години ни беше много трудно. Тогавашният шеф на телевизията беше
много резервиран. Според неговия опит в Америка подобни формати, които
събират много популярни хора в едно, оцеляват само по три месеца.
Въпреки това ни даде възможност. Направи го заради ентусиазма и това,
как горим, за да го правим. Комедия се прави много трудно. Въпреки това
всеки път салонът от 450 седящи места е пълен. Хората са си купили
билет. Ние нямаме платена публика, напротив – тя си плаща, за да ни
гледа. „Комиците“ се снимат два пъти месечно, по две предавания. На ден
имаме по 900 зрители, които гледат и се радват. За всеки има по нещо,
което е най-важната част в сценария. Но нека сме наясно – няма как да ти
повярвам, ако всичко ти е харесало или нищо не ти е харесало.
Репетираме много със сценаристите и се стараем да нямаме дупки. Друго
важно нещо е приятелството между нас, което е проверено през годините.
Ние нямаме един най-добър, всички са добри и всички изпъкват. Ценим се и
се уважаваме взаимно, това е тайната.
Ето
например на юбилея на Стоянка Руслан излезе и изпя една ария, защото го
може, а тя, милата, се разтопи. Използваме всички качества на всички.
Ненчо например създаде свой спектакъл в Театъра на Армията.
Ненка участва ли в него?
Да, включва се за малко.
Как се появи тя? Чия идея е?
Когато
Ненчо дойде при нас да прави фокуси, си мислех, че само с това няма да
стане, трябва да облечем фокусите в нещо. Започнахме да мислим какво да
включим. В началото вкара символика в номерата си. Ако има три топки,
нека цветовете им да са тези на основните партии. Търсехме смисъл, за да
станат по-смешни. И се получи, хората откачиха. Но следващия сезон му
предложих да променим нещо: „Виж какво, от този сезон ще имаш
асистентка. Всеки ще очаква хубава, висока, слаба. Твоята ще е грозна,
глупава и дебела“. Така се появи Ненка.
А танцът?
(Той
започва да ми говори с гласа на актрисата, което ме кара да избухна в
смях, но се въздържам в името на изчерпателния отговор.)
Айде бе, няма ли да ми пуснете някаква музика, да потанцувам малко. Но
дисководещият, който пуска музиката, реши да се изгаври с мен и ми пусна
Хачатурян. Какво да му танцуваш на това и в опита да хвана ритъма, се
получи изпълнението на Ненка.
Имам чувството, че много се забавлявате по време на шоуто?
Да,
наистина. Това е тайната на успеха на „Комиците“. Ние нямаме търпение
да дойде денят за репетиция. Тогава четем всички предложения на
сценаристите и определяме кое става и кое няма да се получи добре. Знаеш
ли – преди нова година излязохме в малка ваканция и като се върнахме
през януари, всички бяха едни заредени. Направо изригвахме, бяхме като
лъвове. Страхотно е.
Миналата
година в разговор с Руслан Мъйнов той ми сподели опасенията, че
„Комиците“ може да поизостанат покрай „Столичани в повече“. Ти споделяше
ли страховете му?
Да,
разбира се. Но за мое щастие това не се случи. Моите притеснения бяха и
да няма допирни точки между двете. Да не съвпаднат образи и това да
накара зрителя да не гледа нито едно от двете. Благодарение на добрите
сценаристи не се случи, и двете неща вървят. А какви лафове се родиха!
Любимият ми е: „Разбери, Радко, в България избори без цигани е като джаз
без негри.“ Култово! Сигурен съм, че много от тези лафове ще останат,
ако продължи да се търкаля този сериал.
Заявката му е доста време да радва зрителите. Ти освен актьор си и продуцент. Какъв началник си?
Не
се карам, ако това ме питаш. Обяснявам им, че сме много хора, творци и
трябва да има дисциплина. Затова всички знаят, че на репетиции
телефоните не работят. За пет години съм крещял 1 или 2 пъти, но ние сме
големи хора и не се налага.
Когато излезе от „Шоуто на Слави“ и пое самостоятелния си път, страхуваше ли се?
Не,
напротив, човече. Знаеш ли какво беше усещането – все едно си преплувал
Мичиганското езеро и си на другия край, и излизаш на брега, и си поемаш
дълбоко въздух, а пред теб само пътища. Където и да погледнеш –
магистрали. Чувствах се толкова свободен, толкова щастлив, толкова
усмихнат… Започнах да се виждам с хора, с които не се бяхме виждали
дълго, толкова адреналин. Осъзнах, че сигурно поне три години се бях
забавил с това решение. В момента, в който се бяхме събрали с Евтим, ние
се надцаквахме с идеи. С него не си приличаме изобщо, но много се
допълваме.
Искаш да ми кажеш, че не сте напуснали заедно, а сте се събрали после?
Да.
Ние сме приятели с него от първата ми година като студент. После
работехме в едно предаване „Досиетата Х“. Много се забавлявахме и имахме
прекрасни отношения. В момента, в който напуснах, разбрах, че и той си е
тръгнал. Видяхме се един ден и се оказа, че имаме едни и същи идеи,
които ги събрахме в едно и така се случи всичко.
Успехът ви е голям. „Комиците“, „Нека говорят с Росен Петров“, съвместната продукция с bTV „Столичани в повече“, а по-рано и риалити шоуто на bTV Survivor... Има ли вече страх да вървите напред?
Не,
напротив. Много пъти съм се питал: защо правим най-качествените
предавания? От публицистиката – Росен е най-добър. В комедията също, в
сериалите пак...
Иска
ми се да спрем да говорим за работа, защото там успехът е видим, а да
говорим за невидимото. Дъщеря ти. Ти не искаш да я показваш и я криеш от
медиите.
Когато
порасне, тя ще вземе решение дали иска да се снима, или не. Въпреки че
сега много позира, когато аз я снимам, но то е лично. Не искам да й
причиня нещо, за което не съм я питал. Има и друго – хората като цяло са
с отрицателна енергия. Имаме един скеч, който винаги е с най-високи
резултати и гледания – две съседки, които много се мразят. Бедна и
богата, които се кълнат. „Да влезеш в банката, кредит да ти дадат,
парите да ти стигнат само за билетче за зоопарка, в зоопарка змия да те
ухапе, но само да те приспи, жираф да те оплоди, жирафчета да му родиш и
цял живот шалчета за вратовете им да плетеш“ – такива клетви карат
хората да се смеят, но те са част от действителността. Ние се мразим, не
се обичаме.
Нашето
списание обаче може да опровергае думите ти. Ние сме изключително
позитивни и най-четени точно заради това. Хората предпочитат
положителното пред отрицателното. Ти жълта преса четеш ли?
Не, и никой около мен не ми докладва. Преди време дадох да разберат доброжелателите, че не ме интересуват измислиците.
Това ли е причината толкова рядко да даваш интервюта?
Да.
Може би ти си един от последните, който ми взема интервю. Изморих се от
глупости. Ние не умеем да ценим хората. Не е ли така? Защо ние трябваше
да правим юбилей и бенефис на Стоянка Мутафова? На нас не ни тежи,
напротив, пак ще го направим. Тя е СТОЯНКА МУТАФОВА! Колко актьори на 90
години са в нейното състояние? Тя играе, пътува… Къде по света има
аналог. Вместо от Министерството на културата да й направят едно
честване в зала 1 на НДК, да съберат режисьори, актьори… Да се направят
филми, клипове…
Какво си мислеше по време на празника?
Това
си мислех. Чудех се какво направи Сатиричният театър за нея? Тя си даде
живота на него, а те на нея? Къде беше червеният килим, блясъкът,
скъпата кола, която да я докара? Тя е актриса на световно ниво. Истинска
Царица! Ние не умеем да тачим големите си хора. Йордан Йовчев. Какъв е
този човек? Извънземен. Такива хора няма и няма и да се родят скоро в
България. Ние трябва да легнем и тези хора да ни ходят по гърбовете.
Христо Стоичков го изядоха за някаква докторска степен. Не доктор,
професор трябва да го направят. Колко като него имаме? Колко като
Бербатов? Колко като Калата? Колко? Колко? Колко?
(Тази
тема го разпали и усетих болката в него. В този момент се замислих, че
Любо не е като типичните актьори, които живеят своя свят и не се
вълнуват от темите, които напрягат хората със сърца. Чувствителен е,
наистина. Боли го за това, че в България изкуството и талантът не се
ценят. Не е съгласен с мен, че актьорската професия вече е престижна,
напротив, опровергава ме. И всичко заради уважението, стандарта на живот
и това, на какво са подложени актьорите, за да живеят добре. Играят на
няколко места, поемат много ангажименти, за да водят нормален начин на
живот. Не отрича, че последните две години този бизнес се разви, но все
още не вижда онази голяма светлина, която заслужава талантът.)
Кога мечтаеш?
Всяка
възможна секунда. Като бях на Цирк дю Солей, си мечтаех да имаме като
тяхната сцена. Но пусто му и средствата не позволяват. Но видях един
чаршаф, който ме побърка. Ние сме го мислили. Знаеш ли колко го искахме
преди, един ластичен, цветен… Те са го направили, ние го нямаме…
Виждаш ли младите таланти?
Още
не. Има, но е малко. Петьо Петков – Шайбата. Ние вкупом го произведохме
в Майстор. Има много качества, които развихме. Той е голяма моя
гордост. Васко Драганов е другият, който добре се развива. Беше непознат
преди това, а сега върви много добре. Много инвестирахме в „Столичани“ в
неговия образ. Достоен наследник е, но ми прави впечатление, че при
по-малките е трудно. Няма много. Говоря си с един професор от НАТФИЗ и
той ми разказва колко бързо искат всичко да се случва. Малкият успех ги
кара да си повярват и да спрат развитието си. Не ходят на лекции, не
приемат съвети. Бързо искат да седнат на моето място. А моите 15 години
къде отиват? Защо ги обезсмислят? Сещам се за една история – бяха ме
поканили да бъда жури на конкурс, а един мой колега беше нает да ни
забавлява. Той, като ме видя, и ми вика да хвана микрофона и аз, но му
отвърнах, че сега е мой ред да слушам, а той да забавлява. Има години,
които не може да се прескочат. Това е опит, трябва да се мине този път.
Занаят е.
Бунтувам
се срещу това, всички да искат сега веднага да им се случат нещата.
Това е помъдряване и дай Боже да доведе до момента да оставиш нещо след
себе си. Хубаво е, когато човек си задава този въпрос и намира отговор,
защото иначе е тъжно. Ако нищо не оставяш след себе си, какъв е бил
смисълът да живееш? Гледам Братята Георгиеви на Софийския университет и
си мисля – те знаели ли са за това, че днес всички ще ги гледаме? Ще ти
кажа – не, не са го знаели, защото не са направили всичко това с тази
цел, но за това ще ти разкажа, като спре диктофонът.
Така
и се случи. В продължение на още 45 минути ние си говорехме, а Любо ми
разказа толкова интересни неща, които промениха изцяло мнението ми за
него. То винаги е било положително, с много елементи на възхищение, но
сега ми е трудно да го опиша. Сподели ми много по-интересни и непознати
неща от живота си и мислите, които предизвикват разговори с часове…
Признавам
си, че той е респектиращ, но сега го видях в неговата истинска роля –
на голям човек. Той има мнение, знае какво иска, знае кой е, знае как да
се развива и не иска да спира. Трудно е да се завърши подобен текст,
защото усещането, че нещо пропускам, е болезнено, но си обещавам, че
следващото интервю на актьора ще бъде различно. Неподчинено на работа и
дъщеря, а на другите теми, които го вълнуват истински. Надявам се скоро
пак да допусне HELLО! България до себе си.
СТАНИСЛАВ ДОЧЕВ