Продължава да мечтае
Публикувано в бр. 39 на сп. HELLO! България
Срещаме се в неговия офис, в петък
сутринта. Любезни служители първо ни настаняват в заседателната зала, а
няколко минути по-късно вече се намираме в кабинета му. Той е нещо
средно между бизнес помещение и дневна. Елементи, допринасящи за домашен
уют, правят мястото изключително спокойно. Усмихнат, облечен
спортно-елегантно, бизнесменът Петър Манджуков ни кани да се присъединим
в неговия свят. Още в самото начало заявява, че няма теми, по които не
иска да говори, и не се притеснява от нищо. Вярно е, че много рядко
приема покани за интервюта, но ние имахме късмет. След няколко разменени
sms-а дни преди рождения му ден, той даде
съгласие. И ето, виждаме се за сутрешно кафе, което явно за него е
започнало отдавна. Приключил поредната си бизнес среща, домакинът ни
приканва да поговорим лично и емоционално. Второто, не го очаквахме, но
дори и силните мъже са чувствителни. Основният повод за разговор е
фактът, че наскоро той стана първият Архонт на Пловдив. Званието
му бе дадено от Пловдивския митрополит Николай, след като бизнесменът
дари един милион лева за изграждането на нов храм. Титлата на Манджуков
беше връчена след освещаването на църквата "Свето Преображение
Господне".
Как се взема решение да се дари един милион за построяването на храм?
Не
мисля, че решение е точната дума. Това е вътрешна нагласа. Това е нещо,
което идва, но не е моментно състояние, а процес. Моята вътрешна нагласа
да правя подобни жестове, да се занимавам с благотворителност започна
от момента, в който бизнесът ми донесе някакви средства. Това беше преди
около 20 години. Първият ми импулс беше, когато мои приятели от
Родопите ми споделиха, че ще строят храма „Успение на Пресвета
Богородица“ в Пампорово. Тогава си спомних нещо, което го пише в
Библията: хората, които имат някакво състояние, трябва да раздават
приблизително една десета от него. Спомням си много добре, че по това
време имах някъде около 100 000 долара и 10 000 от тях дарих за
построяването на храма. В този период такова ми беше положението. През
последните 20 години съм създал голям списък, който включва храмове,
издаване на книги, спонсорство на спектакли, музикалното училище в София
и Широка Лъка, ансамбъл „Родопи“, лечение на деца и много други.
Тези неща обаче не е нужно да се изтъкват, а да се правят. Истината за
това решение е моят 70-годишен юбилей. Исках да го отбележа пред себе си
по начин, който да ме накара да се чувствам добре. Затова реших да даря
за първи път толкова голяма сума, която да бъде използвана за
построяването на храм в квартала, в който съм роден, в Пловдив. В
разговор с ръководството на община Пловдив се изясни, че приоритет е
обезопасяването на пешеходните пътеки чрез поставяне на светлинна и
звукова сигнализация. Инсталирането на камери в Стария град значително
би обезопасило движението на туристите и гражданите. Затова ще бъде
направено още едно дарение от 200 000 на общината за реализиране на
горепосочените проекти. С ректора на Софийския университет проф. Илчев
уточнихме начина, по който всяка година ще дарявам по 100 000 лв. за
научноизследователска дейност за области, които смятам, че ще бъдат
полезни. Общо взето, така се очертава тазгодишната ми благотворителна
дейност, свързана с моята 70-годишнина.
Сигурен
съм, че повечето ви благотворителни прояви са били в сянка. Тази нямаше
как да не остане незабелязана, защото Църквата ви отвърна на
милосърдното деяние като ви направи Архонт.
Както споменахте, никога досега не
съм искал жестовете ми да бъдат известни. Според мен, когато се прави
благотворителност, не трябва да се търси ефект на популярност, а да се
преценява реалната полза от жеста и значението му за тези, към които е
насочен. Тази година поради значимостта на осветения храм за жителите
на кв. "Тракия" и Пловдивската епархия събитието беше обект на коментар в
много медии. Относно удостояването ми това… не знам как точно да го
оценя – то не е звание, не е сан, по-скоро признание за досегашния ми
принос и отговорност за бъдещата ми съпричастност към духовния живот на
православната ни църква, и в частност на Пловдивската митрополия. За
съжаление, както виждате, добрите дела не остават ненаказани. Голяма
част от реакциите на вашите колеги са позитивни, но има и такива, които
за мен нямат обяснение. Ние българите винаги търсим дори зад
благотворителния жест някаква зла умисъл и това за мен е печално.
Какво си мислехте в онзи момент в църквата?
Бях изключително развълнуван.
Изпълненият докрай храм и изражението на присъстващите показваха, че
този храм им е бил нужен. Това беше един празник и ме разчувства
истински. Най-голямата награда! Другото няма значение… Дали ще ми бъде
дадено, дали ще ми бъде отнето - няма никакво значение. Благодарностите
на непознатите, очите им – това няма кой да ми отнеме.
Вие сте силен мъж, но какво ви разплаква?
Много отдавна не ми се беше
случвало на публично място, но когато започнах да говоря за моите
родители, които бяха едни достойни обикновени българи… Тогава не успях
да скрия емоцията си, мисълта за тях я събуди в мен. Това беше емоция на
признателност и обич, и безкрайна мъка от липсата им.
Правите ли си равносметки за това как пораснахте като личност, не само това как сте станали богат. Как се развихте като човек?
Правилно разделихте понятието как
човек е станал богат и как е станал личност. Искам да споделя, че живота
ми, и най-вече в зрялата му част, макар че сигурно вече съм в
презрялата му част (шегува се с усмивка), винаги ме е занимавал въпросът
каква личност съм, а не колко съм богат. И друг път съм го казвал, че
богатството има различни измерения. Много държа на онова богатство,
което съдържа точно тези човешки качества - рефлекса за реакция на
потребностите около нас, а не на потребностите в нас. Много е опасно,
когато човек е подчинен само на собствените си потребности и е лишен от
свойството да реагира на потребностите на обкръжението си. Оценявам
многото грешки и слабости в характера, които човек носи в себе си, но
като цяло нямам причини да бъда недоволен от това, което първо са ми
заложили моите родители, после училището, в което съм учил, приятелското
обкръжение, на партньорите в работата… Доволен съм от това, което съм
като морал, като личност, като самочувствие. Сигурно бих могъл да бъда
много по-добър, но нека това остане като стремеж към усъвършенстване.
Какъв човек бяхте, когато имахте 100 000 долара, и какъв сте сега?
Може би съм станал още
по-взискателен към себе си и обкръжението си. Но по отношение на моите
реакции към материалното, не мисля, че са ме променили.
А като родител, какъв баща сте?
Към по-големия си син съм по-взискателен, към по-малките достатъчно любвеобилен.
Какво не успяхте да дадете на големия
и го компенсирате при малките?
Внимание и време. Сега си правя
сравнение с това, което давам на малките си синове, и установявам, че
съм длъжник на големия си син. Разбира се, обичта ми не е по-малка.
Мечтаете ли?
Колкото и да е странно, но за човек
на 70 години, продължавам да бъда мечтател. Това е най-красивото нещо
от живота. Единственото нещо, което не могат да омърсят
недоброжелателите и враговете, са мечтите. Това е територията на всеки
един човек такава, каквато той си я изгради. Мисля, че човек умира с
мечтите си. Понеже все още не се готвя за последния си миг (б.а., чука
на дърво), бих желал да мечтая дълго и до края.
Като човек със сериозен бизнес, предполагам, планирате напред. Какви лични цели сте си поставили?
Ако следвам моя начин на живот, и
съдбата и Господ ми дадат този шанс, искам да дам на невръстните си
синове това възпитание, тази любов и тази рамка на поведение, която бих
желал да бъде израз на тяхната същност. Това е единственото, което ме
занимава в момента.
Станислав Дочев