Публикувано в бр.52 на HELLO! България
Празниците правят хората по-добри, но Мартина е от онези личности, за които всеки ден е празник, защото добротата е изписана на лицето й. На тръгване от апартамента й й направих комплимент, че макар да е отбелязала 50, все още кожата около усмивката и очите й е опъната и няма и следа от годините. Прекарах няколко часа в дома й, където рядко допуска чужди погледи. Не обича да въвлича хората в своето си пространство, защото смята, че интересът на публиката трябва да се задоволява с професионалните постижения.
Познаваме се отдавна и винаги сме си говорили открито. Обсъждали сме чудесата, събитията и сълзите, но винаги с усмивка, защото така трябва да се гледа и на хубавото, и лошото в живота. Мартина Вачкова е обичана актриса и водеща, но приятелите й я обожават. Защо ли? Опитайте се да разберете, като го прочетете между редовете на това интервю, което е много малка част от дългата ни среща… Малко преди края на света и началото на новия, по-емоционалния. Като нея, защото материалното никога не е било водещо в живота й!
Да започнем с равносметката. Каква беше 2012 за теб?
Много трудна, но и много радостна. 2012 е година, в която приключих няколко мечтани неща. Най-много се гордея, че издадохме книгата за баща ми – „Пратеник на Мъжки времена“. От години си говорим с Юрий Дачев, че трябва да я направим. Ние с майка ми му разказвахме много интересни неща и той създаде една сериозна книга. Хубавото е, че към нея има и диск – „Ние, духовата музика“ – мюзикъл от 1973.
Това е страхотно, предполагам, че е най-емоционалното събитие през годината…
И не само. Емил Попов направи чудесен бюст-паметник на баща ми. Общината определи едно от най-хубавите места – градинката пред Народния театър, а мои приятели финансираха отливката. Надявам се тази пролет да бъде официално поставен.
Годината е била посветена много на Григор Вачков – твоя баща…
Така е, което е много вълнуващо. Но има и още неща, които ми се случиха. Аз преобърнах телевизионния си път. Първият сезон на „Апартаментът“ беше един, а от септември го променихме. Няма как да забравя онези 130 истории, които разказахме. 130 мечти, които ни развълнуваха, и се опитахме да сбъднем 130 мечти. Сега съм щастлива, че същото прави и Наталия Симеонова в „Предай нататък“, защото идеята е прекрасна, емоционална и трудна. Около 700 000 лева под една или друга форма са минали през предаването и стигнали до нуждаещите се… Разбери ме правилно, с кеш пари не сме боравили, а само сме правили контакта между нуждаещия и дарителя. От септември сменихме формата на „Апартаментът“ и сега той повече се приближава до предишното ми предаване - „Жените“. „Апартаментът“ сега е нашият „женски форум“.
А дъщеря ти?
Оооо, тя е прекрасна. Става все по-добра художничка. Много пътуваме с нея и се забавляваме. Вече е 15-годишна, голямо момиче.
Още малко и…
Какво да ти кажа, съвсем малко и… Така го усещам. (Започваме да се смеем, защото и на двамата ни е ясно, че намекваме за времето, в което момичето ще отлети от мама.) Много съм щастлива и горда с нея. Приеха я в Художествената гимназия. Страшно щастлива съм с това, че детето ми се интересува от изкуството. Ходи на изложби, интересува се и от кино. Има любопитство към различните изкуства.
Искам да те върна към първото издание на „Апартаментът“, което не пожъна заслужения си успех, който сега „Предай нататък“ има, но въпреки това си приела лично онези 130 истории. Болезнени, емоционални… Какво влияние оказаха те на твоя живот? Повлияха ли на отношенията с дъщеря ти?
Как позна само… Аз не спирам да се уча, продължавам всеки ден. Всяка среща с човек, история, ситуация те учи на нещо. Обогатява те и винаги има урок. Знаеш, че популярните хора в България се стараят да живеят изолирано. По-трудно допускаме нови хора в живота си. Това предаване ме срещна с хора от друг свят, за който знаех, но не се бях сблъсквала лично. Видях едни други очи, които ме направиха по-различна. Аз съм емоционален човек и съпреживявам човешката болка. Това са уроци.
Разказваше ли на Рада?
Да, разбира се. Моето дете е много мъдро и нищо не й спестявам. Сега в новия сезон правим една рубрика, която се казва „неЗависимите“ – посветена е на зависимите от наркотици младежи. По тази тема говорим с нея. Интересно ми е да чуя как разсъждава. Говорим си и за наркотиците, и за цигарите. Много ме е страх да не пропуши. Засега е категорична, че никога няма да лапне цигара, и не намира обяснение защо го правят другите. Пита ме дали боли, като дърпаш тютюн? Аз й казах, че боли и дълго след това все боли… И това е самата истина.
Емоционална беше 2012. Баща ти, предаването… И една загуба – на близкия ти приятел Дим Дуков.
И не само неговата. За съжаление се случват такива неща, но понеже ме питаш за Дим... Това беше голям шок за всички ни. Знаеш, че бяхме една компания, която вече не е същата… Той беше онзи, който събираше двата края в един, а сега липсва… Дим толкова обичаше живота. Крачеше смело с големи крачки. Грабеше с огромни шепи. Така се радваше на живота и толкова заразително минаваше през него. Той ни повличаше, беше емоционална помпа. Промяната е огромна… Празнината е огромна…
Да завършим с равносметката за изминалата година…
Говорехме в едно от предаванията за края на света и за това, как да го посрещнем. Една гостенка ми каза: „Искам да продължа до последния момент да живея така, както съм живяла“. Това толкова много ми хареса. Трябва да бъдеш верен на себе си и да следваш своите си мечти. Каквото е писано, ще се случи. Трябва да бъдем себе си, до последния си миг. Ясно е, че светът не свърши. Аз вярвам, че идва нов, който е по-различен и по-хубав. Ние все чакаме друг да решава проблемите ни, разчитаме на друг, а истината е, че всичко зависи от нас. Просто трябва да работим. И последно – хубаво е да прощаваме. Това е много важно!
Станислав Дочев