Публикувано в бр.62 на списание HELLO! България
Неговата работа никога не е оставала незабелязана. От години носи заслужено титлата ТОП журналист, не само в bTV, а в цялата гилдия. Известен е със спокойното си поведение, зад което се крие истински хъс в професионалния живот. Светльо е от журналистите, които не обичат да говорят за себе си, защото смята, че не е светска персона. Затова не може да бъде засечен на прием, а да разкрие нещо от личния си живот, смята за ненужно. По тази причина толкова време той отказваше поканата ми.Малко известен факт е, че преди известно време той премина в редиците на сериозните мъже. Ергенският живот не е минало, защото винаги е предпочитал да бъде моногамен, а връзката му с журналистката Вяра Деянова (от bTV Новините) е най-хубавото нещо, което е преживявал.
Не крия, че с жена му се познаваме от времето, когато работехме заедно, но и това не ми помогна да ги пречупя да разкажат повече за отношенията си. Въпреки всичко за първото си светско интервю Светльо направи компромис и ни подари снимки от онзи специален момент.
Срещаме се в „Буркана“. Заведение близо до телевизията, което от години носи това неофициално име. Усмихнат, позитивен и много добронамерен, пристига, говорейки по телефона. Мобилното устройство не спираше да звъни по време на разговора, но явно само на мен ми направи впечатление, защото за него това е ежедневие.
Светската журналистика е една от най-пренебрегваните като ресор от останалите колеги. Ти какво мислиш за този вид медии?
Светската журналистика е като всеки друг вид профил и насоченост на нашата професия. Тя се съобразява с потребностите, от една страна, и с хората, които влизат в този кръг, от друга. Светската прилича и на политическата. Много трудно може да се отсееш талантливите, можещите и заслужаващите вниманието от хората, случайно попаднали. Задачата става по-трудна. Предполагам, че ти е трудно да балансираш между тези, които са наложени като интересни, а те не са, от истински стойностните. Забелязвам, че е изключително лесно някой да се намърда в публичното пространство, което не е хубаво.
Чел ли си някога светски издания?
Да, чел съм. Когато има интервю с личност, която ми харесва, си купувам подобни издания. Има хора, които има какво да кажат. Нарочно не ти говоря с имена, защото като кажа някой, когото харесвам, трябва да спомена и обратното, а това не е нужно.
Защо родните политици не разкриват личния си живот?
По много причини, но основната е, че не биха извлекли дивиденти от това. А може би няма какво да споделят? Да не забравяме, че ние нямаме потомствени аристократи с история, като например фамилията на Иван Станчов във Варна. Има и такива, които пазят семействата си от публичността, защото стават уязвими. Те си дават сметка, че показвайки най-близките си, могат по-лесно да бъдат атакувани. И все пак има такива политици, които отварят вратите на дома си за медиите.
Интересно ми е какво четеш извън всичко, което е свързано с работата ти?
В момента чета две биографии. Едната е на Стив Джобс, прекрасна книга. Не си я купих, когато излезе на пазара, защото си мислех, че това е търговски ход, но се оказа много качествено четиво. Другата биография е на Тони Блеър, която също е страхотна, особено след като съм прочел тази на Буш. И двамата се опитват да се оправдаят всячески за решението за войната в Ирак. Интересно е да се запознаваш с подобни истории, защото всеки се опитва да оправдае свое спорно решение. Иначе обичам всякаква литература. Нямам проблем да започна с Иво Сиромахов и стигна до Дан Браун. Всичко зависи от настроението.
На екран изглеждаш сериозен човек, какъв си извън професията си?
Знаеш ли, често се стремя да вложа в работата си малко усмивка, ако е уместно, и шега, а защо не и ирония, да се плъзгам по тази тънка линия, което понякога се получава, друг път не. Сериозността не е някаква самоцел, а естествено състояние. Извън телевизията, мисля, че съм обикновен човек, който обича да е със съпругата си, родителите, да ходи по мачове. Отдавна не ми се е случвало… Цесекар съм, но в последните години не мога да стигна до стадиона. Много куца нашият отбор нещо.
Каза съпругата и тук е мястото официално да те попитам по тази тема, защото вие с нея от около две години отказвате да говорите за това пред мен, а предполагам, колегите ми дори не са запознати, защото умело пазите всичко лично в тайна.
Така е, и двамата избягваме да говорим за себе си. Знаеш ли, аз съм човек, който разказва истории, и не смятам, че е нужно на някого да говоря за себе си. Едва ли е толкова интересно, че съм се оженил или такива неща. Не е ли по-важно какво работя? Все пак не съм актьор, певец, художник, спортист, а само журналист.
Факт е, че като помолих за снимки от сватбата преди 2 години, вие ме помолихте да не искам това от вас…
Така е, но ти говори тогава с Вяра. (Смее се.)
Тя ли взема крайните решения?
Никой не ги взема. Нито един от нас няма право на вето. Двамата много добре се разбираме и дори не се караме. Понякога се замислям, че са минали месеци, без да спорим, а това не е чак толкова хубаво. Изключително хармонична ни е връзката и няма спор, че сме се намерили взаимно. Няма съмнение.
Дори работата ви свързва, защото тя е журналист, а след обединяването на PRO.BG и bTV тя ти стана колежка. Преди да стане това, ние с нея работехме заедно и съм останал с впечатлението, че е силен човек. Кой обаче е „по“ от двама ви?
Тук джентълменът би казал, че съпругата му е по-силна от него. Истината е, че няма нужда някой да има превес над някого. Ние живеем в хармония, много семеен тип сме и се допълваме. Пожелавам на всеки да си намери половинката, защото аз го направих.
Спокоен в личния си живот, екстремен в професията си… Бил си на много страховити места. До къде би стигнал?
Знаеш ли, че аз в живота си не съм изобщо екстремен човек. Страх ме е от високо, нищо че съм отраснал на 16-и етаж. От дълбокото също имам фобия, така и не се научих да плувам. От бързи скорости, не бих се качил на мотор, внимателен шофьор съм... В работата е малко по-различно. Не знам какво ме кара да предприемам пътувания на опасни места. Смелчага? Не съм, но наблюдавам заобикалящата ме среда. Няма да ме видиш да скачам с бънджи. Ако си спомняш, преди години участвах във Форт Бояр. Там нашият отбор не се представи много добре, особено аз, но беше много забавно. Сега се чудиш защо съм приел предизвикателството? Исках да преборя някакви страхове, но не успях. Спомням си, че едно момченце ме срещна на улицата и ми каза: „Бате, бате, аз най-много теб харесвах“, попитах го „Защо?“. „Защото ми беше жал за тебе.“ (Смее се.)
Като говорим за страхове, кога си изпитал такъв, но по време на работа?
Беше ме страх за миг, когато израелските специални части щурмуваха корабите с хуманитарни помощи на път за Ивицата Газа. Тогава загинаха хора. През 2007 пътувах с граждански полет до Ирак и тогава самолетът започна да се приземява като тирбушон, защото се пазеше от ракети. Беше ме страх, когато си помислих какво изпитват хората, които обичам, научавайки, че нещо се случило в Средиземно море…
Какъв искаше да станеш като малък?
Исках да се занимавам със слово. Спомням си как гледах като омагьосан по телевизията рецитала „Опълченците на Шипка“ на 3 март. Тогава си мислех колко велики стихове са това и каква сила притежават, колко вълнуващо е да ги изричаш... След това открих, че и да искам да правя нещо с ръце, сръчността не ми е положително качество. С журналистиката се намерихме…
Мечтаеш ли?
Да! И си мисля, че съм идеалист и оптимист за всичко, което ни заобикаля. Много сме черногледи. Самият факт, че наричаме България „тая държава“, е симптом, че сме загубили уважението. Хората се изненадват, когато непознат просто им се усмихне. Вярвам в това, че ще станем по-добри един към друг и това ще промени всичко. Историята показва колко сме податливи на разделения, а и политиците днес го правят успешно. Делим се на село и град, на червени и сини, а това се използва от хора, които прокарват тънки разделителни линии. Ти как мислиш? Да, ти, читателю?
Станислав Дочев