Публикувано в бр.75 на HELLO България

Обичам дните, в които мечтите стават реалност, за да оставят спомен, преливащ от тяло в тяло, от емоция в емоция. В живота си срещам хора, които не съм очаквал. Доближавам се до нашите кумири, които не свалят короната на авторитета, но пък ни обогатяват. Тази среща, за която искам да ви разкажа, е от мечтаните и считана за невъзможна – да бъда в дома на Стоянка Мутафова и дъщеря й Муки и да си говорим за истинските неща от живота, които пропускаме да обсъдим на срещата по кафе или приятелска сбирка. Проблемите, които са заели трайно място в ежедневието, трудно позволяват да обсъдим красотата от живота и въпросите без отговор.

Събота късен следобед, а Муки ни очаква на терасата. Слънцето цял ден припича, а екипът ни се събира през минута пред дома на домакините. „Добър ден, заповядайте у дома“, ни посреща най-близкият човек на обичаната актриса. Чува се кучешки лай. „Той е вързан в другата стая, защото няма да ни остави да снимаме, ако дойде при нас“, обяснява Муки. Седнала на шарен диван, Стоянка ни очаква. Изправя се, за да ни поздрави. Никой от нас не издава вълнението, но позитивната енергия в дома, в който всеки ъгъл си има история, зарежда и поражда хиляди въпроси. Картините с лика на актрисата, наградите, пръснати из целия апартамент, аристократичните мебели, омесени със съвременната мека мебел, създават домашно усещане. Мирише интересно в този дом. Мирише ми на спокойствие и интересни случки, които вероятно мога да слушам с дни, без да си тръгна.

Двете дами започват да се подготвят за снимки. „Снимайте каквото искате. Чувствайте се като у дома си“, ни подканя госпожа Мутафова. Забелязваме котката на терасата. „Тя повече ме обича от другата. Другарчета сме. Муки я донесе и си я гледам. Понякога, като й говоря, имам чувството, че ме разбира като човек. Приятелче ми е, нищо че е улична. Другата котка породиста я купихме. Тя обича повече дъщеря ми.“ Оказва се, че трите животни (две котки и едно куче) съжителстват без проблем в семейството.

Дамите са готови за снимки, а Коко е подредил осветлението на първата снимачна площадка. Без никакви претенции двете застават пред обектива. Липсата на звездни капризи не ни изненадват, защото и те се държат приятелски от първата минута, в която се запознахме.

След близо час работа всички си тръгват и аз оставам сам с тях. Предстои най-вълнуващият момент, когато те ще отворят прозорците на дома си и очаквам да ме допуснат до най-вълнуващите мигове. Слънцето почти преваля, а чак в края на интервюто се усещаме, че стоим почти час на изгасена лампа. Думите между тримата се преплитат позитивно и няма значение какво виждат очите. Сърцето говори повече, защото откровените думи вълнуват. Лампата светва за изпроводяк, но с удоволствие приемам поканата отново да бъда в царството на добротата. Магията на тези две жени е непозната.

Ще се опитам да пресъздам малка част от вълнуващия разговор. Вярвам, че ще е първият от поредица, която със сигурност оставя следа в историята, защото само големите хора има какво да разказват...


Често ли ви идват гости, но не като нас по работа, а на приятелски сбирки?

Стоянка: Не. Някога да. До смъртта на мъжа ми викаха на нашата къща Аврамов дом. След това ние се усамотихме. Откъснахме се от света, от близки.

Муки: Затворихме се в черупката.

С: Първо се качихме горе в Драгалевци, за да бъдем далеч от цивилизацията. Две-три години просто не живяхме. Трябва да ви кажа, че първите три месеца се бях усамотила в моята спалня, а тя в нейната. Аз, която обожавам кучета и котки, забравих, че вкъщи имам дете и животни. Към живота ме върна кучето, една много сладка померанка. Тя ме погледна много тъжно, а в очите й видях въпроса „Защо не съществува тя за мен?” и изведнъж нещо ме върна към живота. Прегърнах си я и тогава се сетих, че имам дете. Много трудно беше.

М: Спомням си, че като се отделихме във вилата, нощно време очаквах чичо Нейчо да чукне на вратата. Живеехме с мисълта, че ще се появи.


Муки, когато майка ти не общуваше с теб, ти какво си мислеше?

М: Тя не говореше с мен, а аз толкова страдах и въобще не обръщах никакво внимание на това. Аз не по-леко приех загубата. Той е човекът, който ме отгледа, за мен беше моят баща. Не е важно кой те е създал, а кой те е отгледал. Даваше ми много импулс в живота. Даваше ми самочувствие, че ще стана актриса. Вдъхваше ми вяра. Той не беше като нея, защото майка е черногледа, песимист голям е. Неговият характер ми липсва още. Той ме издигаше. Хиляда пъти съм го казвала, че ако беше жив, сега щях да се реализирам по съвсем друг начин като актриса.


Не искам да бъркам в раната, но съм чел във ваши интервюта, че единственото, за което ти не можеш да простиш на майка си, е, че друга е изиграла ролята в „Госпожа Стихийно бедствие”.

С: Това беше като майтап.

М: Ние двете не можем и пет минути да играем на една сцена. Това го знам. Невъзможно е. Тази пиеса все едно е писана за нашия живот, но там дъщерята е по-смирена и кротка, а аз съм доста опърничава.


Казваш, че не може и 5 минути да сте на една сцена, а сте заедно на сцената на живота.

М: И там не се изтрайваме... (И тримата започваме бурно да се смеем.)


Как се казва вашата пиеса?

С: Лудница!

М: Аз бих казала, че не можем една с друга, но не можем и една без друга. Много е сложно. Приличаме си много по емоция и е тежко, но и иначе не става. Нямам обяснение защо е така, но ми е трудно, когато я няма.


Колко е най-дългият период, в който не сте били заедно?

М: Когато бях дете, много страдах да имам майка, а нямах. Имаше баба и дядо. Сега, когато съм жена, си имам майка. Нещата се обърнаха. Това е карма, съдба.

С: Сега си имаш дете. Мен. (Отново избухваме смях.)


Какво „дете” е тя?

М: Палаво. Онази вечер беше на представление и не ми се беше обадила. Тогава казах на един неин колега, че аз, ако отглеждах едно палаво дете, щеше да е по-добре. Притеснявам се страшно много за нея, но не й го показвам, защото става страшно.

С: Аз също много се притеснявам за нея. Преди години си беше загубила паспорта. И една вечер тя не си дойде и си изкарах акъла. Тогава звънях по всички морги и болници и понеже е без документ, питах директно дали имат момиче без документи.

М: Има ирония на съдбата. Човекът, който трябваше да играе, съм аз, но се отказах от това на 40 години. Сега тя трябва да си почива и да се радва на годините си, но нещата са разменени. Не е ли ирония на съдбата, тя е на 92.

С: Абсолютна!


Кога за последен път водихте този разговор?

М: Никога. Аз си го мисля в главата. Тъжно ми е, че не успях да се реализирам, а гледам какви се появиха.

С: Ти по този начин не можеше да се реализираш. Нито да се слагаш на някого, нито да спиш с някого.


Виждам, че в дома си имате много награди. Броили ли сте ги?

С: Не. Имам много, но аз не съм по награди.

М: Това не я блазни.


Имате и много букети.

М: О, те са много. Подарявам, гледам ги. Хубаво е, че ги получавам, но като се сетя, на едно честване толкова кошници имаше, че се чувствах като в гробище. Обичам цветята, но не мога да ги отглеждам, защото ме мързи. Те искат грижи.


Не пожелахте да се снимате до пианото.

С: Малко ме е яд на него. Аз свирех много хубаво, но не понасях упражненията. За да се усъвършенстваш, трябва да минеш през цялата техника, а това беше много тежко. До 12 години слушах майка си и свирех, но само когато седеше до мен. Но вече не го пипам, особено след една случка. Връщам се от училище и трябва да си уча урока по пиано. И майка ми още от вратата ме подканя. Аз като се ядосах и разсипах мастилницата върху пианото и такова петно остана. Още има следи от него, въпреки че с годините изчезваше.

М: И аз свирех на пиано, но като бях малка. Аз бях като майка, без нея не свирех. Аз съм по-неиздръжлива, тя завършва всичко, което започва. Иначе съм музикална.

С: Ние сме музикални, нищо че не свиря. Слушам само класическа музика, друга не мога. Бетовен, Чайковски… Модерната музика не я усещам. Не е хубаво това, но съм такава.


Иска ми се да излезем малко от личното и да преминем в професионалното. Какво се случва с театъра в България? Имаше една голяма борба за Сатиричния.

С: Аз това не го знам и не се интересувам. А какво става с театъра… Искат да го променят, да постигнат това, което са направили театрите в Европа, но не става така изведнъж. Не може… Бива, бива разсъбличане, но един гол Хамлет през цялото време да се мандахерца през сцената не е естетично и е антиморално. Новите форми трябва да се търсят по вътрешен път, не по външен. Защо напуснах Народния театър? Беше станал много академичен, което беше скучно. Никаква свобода. Например на една роля слагат трима актьори и трябва да играят като един. Защо? Всеки е различен. Не може да говорим еднакво. Скучно е. За малко да стане историята с мастилото, но тогава се появи Сатирата. Тя пък мина през много катастрофи. В началото беше голяма работа. Голям театър. Опашките за билети стигаха до площад „Славейков”. Да намериш билет за нашия театър беше събитие.

Защо толкова ценя театъра… Когато за първи път отидох на турне в Русия, тръгнах с голям страх, защото знам какъв връх е театърът там. След като ме оцениха на тази сцена, бях на върха на щастието. Може би тогава съм била най-щастлива. Тогава видях, че наистина сме голяма работа. В Сърбия също. Където и да сме ходили, винаги е било така. Тук все гледаха да ни мачкат.

М: Когато бях в Младежкия театър, играх в една пиеса на Николай Бинев. Тогава той лично ми каза, че съм талантлива, което беше моят стимул.

С: Той да похвали – това е чудо.

М: Аз съм му много благодарна, защото успях да се доближа до такъв режисьор и актьор. Той да ме оцени и да ме вземе в негова пиеса, това означава, че съм имала някакви качества.

С: Те си отмъщаваха на нея заради мен. Няма какво да се лъжем.


Муки, слушам те и се чудя защо така говориш за кариерата си в минало време? Човек не може ли да се реализира винаги?

М: Ами защото не се реализирах като млада. Никой не ми даде шанс да покажа какво мога. Може и да се сравнявам с майка ми, защото живея с нея, а и бях доста обидена. Това ме накара да избягам и да се оженя в Гърция. После, като си дойдох, не ме върнаха в театъра. После Живков падна и всичко се загуби…


А дали не предстои звездният ден?

М: От вашите уста в Божиите уши! Вярвам, но повече в киното... Човек трябва да вярва.


Говорим за вяра. В какво вярвате?

М: Аз в Господ!

С: А аз – не. От дете. Вярвам…

М: В себе си.

С: Не, хич не вярвам в себе си. Аз имам малко самочувствие. Вярвам в голямото изкуство, в голямата музика, в големия театър. В това вярвам. В добри, в честни хора, в истината, в простичките неща вярвам. Аз не знам какви истини има във вселената. Много съм мислила за това, което не знаем. За това къде отиват душите ни, ако имаме такива.

М: Имаме, как да нямаме.

С: Ти откъде знаеш? Това, което говоря, е от мозъка ми. Душата трябва да има материя. Каква е тя?


Аз смятам, че има доказателство за душата и това са сълзите.

С: Не знам… Това е нервната система.


Да, но не плачем ей така от нерви или пък когато си поискаме.

С: Аз дори не плача. Много рядко и отдавна не съм. Дори на погребението на мъжа ми не плаках. Толкова много го обичах, но бях като права статуя. Сълзите не са върхът на страданието. Плача само когато ми се е насъбрало много.

М: Хайде да махнем тази тежка тема.


Махаме я и отиваме на темата за новините и телевизията. Какво гледате?

С: Гледам много новините от край до край. Само сериозни предавания гледам.

М: Аз пък гледам турски сериали.

С: От тях само „Великолепният век“. Интересно ми е, защото има и много история. Като го гледам, си връщам историята в главата. Не е заради любовната история.

М: Мен пък те ме интересуват.


Какво е положението на българските сериали?

М: Хубави са. Харесвам много „Седем часа разлика” и Ваня Цветкова. „Под прикритие” е много добър, разбира се, и „Столичани в повече”...

С: Аз не съм ги гледала. Няма кога. Дори нашия сериал малко съм гледала, защото няма кога. Аз много кино не обичам. Обичам голямото кино, но то е малко у нас.

М: Тя е особен човек. За нея животът е на сцената. Два часа тя живее истински, чувства се пълноценна. И след това тя...

С: Мрак. Аз съм мрачен човек.


Това съм го чувал много пъти във ваши интервюта, но цял следобед сме заедно, вечер стана и не ви виждам да сте мрачна.

С: Имам чувство за хумор, но това е отделна работа, но и то понякога е мрачно.

М: Просто й е приятно и затова е весела. Като си тръгнете, пак ще стане мрачна.


Не искам да ровя в раната и да се връщам на стара тема, но този мрак винаги ли е бил, или се появи след загубата на съпруга ви?

С: Общо взето, винаги.

М: Не е така. Засили се след загубата. Като беше по-млада, беше весела.

С: Още от малка аз съм много крайна. Или много весела, щура, луда, или много мрачна. От дете се ровя във въпросите на живота. Кое е истината и кое не е? Защо се раждаме? Защо умираме? Какъв е Бог? Защо Бог ще ме прави лоша? Защо съм лоша, защо не се погрижи да съм добра, нали е всесилен? Защо трябва да има толкова страхотии по земята, за да може той да ни ги прощава? Когато прочетох за първи път „Епопея на забравените”, не мога да го цитирам точно, но след всичките кланета се казва „Бог отгоре гледа, тих и невъзмутим”. Вазов. Големият поет го е написал. Този, който е допуснал тези ужаси. Къде е?

М: Има го. Той е една сила.

С: Къде е? Защо не помага на всички?

М: Е... Много искаш. Всичко се плаща.


Муки, ти се връщаш в България след развода. Мислила ли си, че си направила грешка?

М: Да, и съм съжалявала. Тогава не продължих напред, а се върнах назад. Мисля си, че един ден няма да има кой една чаша вода да ми даде. Особено напоследък осъзнавам, че е трябвало да мисля сериозно, а не със сърцето си.


Коя от двете ви е по-емоционална?

М: Еднакво сме емоционални.

С: Тя обаче го крие, а аз не го крия. Приличаш на баща си в това отношение. Аз вадя всичко на показ. Иначе нямаше да мога да живея, защото аз имам силни страдания.


Кога за последен път чухте „обичам те”?

С: Нейчо, и то по телефона, преди да умре. Ние си имахме една приказка с него: „Колко ме обичаш? – Сто!”. Сто е най-голямото число. Никога няма да забравя интонацията и нещо ме заболя... Това, последното Сто, изчезна някъде...

М: А мен?

С: Знаеш колко те обичам. Ако имам някого – имам теб. Обичам те!



Автор: Stani Hope

Фото: Костадин Кръстев – Коко

Грим: Елиза Попова

Коса: Деси от Fetish Hair Studio