Публикувано в бр. 12 на HELLO! България
Всичко започна на 24 февруари 2011 в Младежкия театър. Тогава ги гледах за първи път на театралната сцена. “Страхотни момчета” е мюзикъл, който уж е само за жени, но в залата имаше и мъже. Спомням си, че самият аз бях малко притеснен, защото рекламата е такава, че може да разколебае силния пол да гледа постановката. Но трябваше да ги видя как играят пред публика, защото медийните им изяви не ми бяха достатъчни, за да направя интересно интервю. Бях сам, защото посещението беше лично-професионално и исках да си остане такова - по средата. Спомням си, че преди да започне “шоуто”, чувах най-различни реплики от мъже, които коментираха помежду си, че не знаят какво правят в залата. Същите тези хора ме погледнаха странно, може би, че съм сам. Едва ли е нужно да ви разказвам, че те се забавляваха повече от половинките си. Забавлявах се и аз... Повече не казвам, идете и гледайте постановката. Това, че представлението се играе повече от две години в препълнена зала – по-добра реклама от това няма...
Месец по-късно най-накрая успях да си организирам среща за интервю. След няколко разминавания и трудно напасване между тримата Дарин и Деян пристигнаха. Чаках ги до НДК. Бях избрал едно от заведенията в района. С Дарин се познаваме бегло от facebook, но с брат му никога не се бяхме виждали. Първото ми впечатление беше, че Дарко ходеше спокойно и усмихнато, а Додо говореше съсредоточено по телефона и нищо не можеше да го откъсне от него. Дори не ме поздрави. Разговорът му продължи дълго. Седнахме в заведението, а той не спираше. Брат му го извиняваше с учтива усмивка. Веднага след като прекрати телефонната си връзка, той подаде ръка и се извини. Искрено. Явно наистина е било важно, затова се усмихнах и започнахме приятелски разговор. В един момент той премина в интервю. Точно когато Деян разказваше за боксовите тренировки.
Деян: Ние сме една групичка от 6-7 човека. Преди тренирахме на басейна “Спартак”, сега сме на “Герена”. Ходим по залите...
Какво ти дава това?
Деян: От 11-годишна възраст до 21 имаме състезателна кариера – карате. Когато започнахме да се занимаваме с театър, тогава спортът намаля. Но той е част от мен и няма как да изчезне. В театъра хората са по-културни, а на ринга може да изкараш агресията си.
Вие сте всеки ден заедно. Какво толкова правите?
Деян: Ами, работим. Живеем. Имаме си бизнес, който всъщност ни изхранва. Сигурно ще попиташ какъв? Личи ти, че искаш да знаеш. Преди години строяхме сгради, но кризата ни се отрази и сега се занимаваме с друго.
Няма как да не попитам, как се захванахте със строителство? Нетипично е за един актьор...
Деян: С един имот на татко, който той имаше. Спомням си, че от 14-годишен ходех като хамалин по строежите. На 18 вуйчо ми, който работи в "Главболгарстрой", ме взе за общ работник. Имах мерак да се науча, да видя. Започнах да мечтая и един ден всичко се случи. Татко ни прехвърли имот, теглихме огромен кредит. Построихме една сграда, тогава продажбите вървяха. Изчистихме кредита. И така машината се завъртя. Искам обаче да кажа, че милиони не направихме. Кризата ни хвана в момент на развитие и добри хора ни посъветваха навреме да спрем с това, защото днес щяхме да сме само в кредити.
С какво се занимавате сега?
Дарко: Ами, работим. Знаеш ли, в България нещата са много криворазбрани. Ако сега започнем да говорим за това как реално се издържаме, защото на всички е ясно, че само от театър това няма как да стане, ще си навлечем излишна негативна енергия. Малките успехи хората ги възприемат погрешно и сами сътворяват филми. Ние сме нормални хора, които търсят своя начин на реализация в живота. Доволни сме, няма от какво да се оплаваме, но има още неотъпкани пътеки. Всеки от нас иска да се устрои, затова работим много. От сутрин до късно вечер. Ти сам го усети, защото се уговаряме от много време за тази среща, а видя, че е трудно да отделим свободно време.
Съгласявам се и преминаваме на друга тема. Сещам се, че видях един твой статус (б.а. - към Дарко), който гласеше: “Брат ми е страхотен актьор. Гордея се с него!”
Дарко: Той е уникален.
Деян: Той е единственият, който ме хвали. И жена ми също.
Дарко: Знаеш ли, че почти всичките ми приятели бяха “харесали” статуса. Обикновено само няколко човека натискат бутончето “харесвам”, но на този статус почти нямаше човек от списъка ми с приятели, който да не го беше направил. Но това е самата истина. Аз съм много горд с него!
За разлика от повечето известни хора, ти нямаш много приятели във facebook.
Дарин: Аз приемам само хора, които познавам. Нямам за цел да събера хиляди непознати. Знаеш ли, че брат ми не знаеше за този статус, защото той е най-скараният човек с интернет. Додо няма профил във facebook и ти сега му каза. Той, между другото, дори skype не ползва.
Деян: Нямам нужда от това. За какво са ми. Имам толкова други ангажименти и не ми се занимава с това.
Как всъщност попаднахте в театъра?
Деян: Станах артист по погрешка. Бяха ме скъсали за спортното, което беше голямо разочарование за мен. С три републикански и една балканска титла ми поискаха 1000 долара, за да вляза. Това е 1998 и времената бяха такива. Вместо там реших да се подготвя и да се пробвам в НАТФИЗ. Те взеха, че ме приеха и без 1000 долара. Първата година учехме пантомима, а аз изобщо не стъпвах в часовете. Уважавани актьори, приятели на баща ми, преподаваха и ми правеха забележки да ходя. Мен ме беше срам да не ме подиграват приятелите ми. Бях много зле. Втората година обаче се прехвърлихме и ми стана интересно, и тогава започнах да ходя редовно.
Дарин: При мен влизането в Академията беше целево. Спомяням си, че бях в казармата и си давах сметка, че лудите години трябва да приключат и да стане нещо от нас.
Деян: Спомням си, че майка ни все ни се караше с думите: “Брат ти ще свърши в затвора, а ти... не знам къде.”
Дарин: Беше много весело и щуро. Но в казармата осъзнах, че вече не може да се живее ден за ден и трябва да се направят стъпки в живота, които да оставят следа. Цял живот сме спортували и знаех, че трябва с тялото си да правим нещо. Затова записах пантомима, не се учат думички, по-лесно е. Всички, които ни познават, знаят, че не сме много добри в разказвателните предмети, но и в пантомимата си има разни неща за помнене.
Деян: Знаеш ли, един колега ни каза, че в пантомимата няма парички. Пипаш нещо, но няма нищо.
Дарин: Истината е, че в България на пантомимата не се обръща внимание. Затова решихме да се пробваме наново. Ако ще ставаш актьор, да става. Кандидатствахме отново и влязохме в класа на Стефан Данаилов. Така започна всичко...
Имате толкова еднакво всекидневие. Единствената разлика, предполагам, са вечерите.
Деян: Да, от две години се прибирам плътно вкъщи. А от година и половина един малък мъж ангажира всичкото ми свободно време. Моят кръг от общуване е тесен и ценен. Компанията на съпругата ми е най-важната. Знаеш ли, че до ден днешен ние не можем да си легнем в нормален час, защото не спираме да си говорим. Винаги има за какво, а мен това ме зарежда много.
Каква е тя?
Деян: Каква е... Принципно се занимава с политически и корпоративен PR. Има наследствен бизнес в мелничарството. Но сега се занимава основно със сина ни.
Ти си семеен във всяко едно отншение. А ти, Дарко?
Дарин: Тотална контра на брат ми. Живея сам със себе си и тази компания ми е напълно достатъчна.
Деян: Имаше куче, и него го изгони.
Дарин: Не можех да се грижа него, нямаше време. Сега едни хубави хора се грижат страхотно за него. Липсва ми, но няма как. След като се разделихме с приятелката ми, нямаше как сам да се справям и сега си има ново семейство.
Кой е по-силният?
Деян: Ние сме екип и само така сме силни. Поотделно нещо не ни се получават нещата. Всичко правим заедно, всичко е общо освен жена ми. Тя си е моя.
Дарин: На Коледа се бяхме събрали с приятели артисти. Марта Вачкова тогава каза: “Ей, трябва да се събираме по-често. Хората са се променили, близнаците са се оженили, родили са си дете...”
Дарко, интересно ми е, като си сам сега, какъв е домът ти. Чувал съм, че апартаментът ти е много интересен?
Дарко: Така е. Не знам откъде знаеш, защото не каня много гости. Дори майка ми и баща ми не са го виждали. Определено е много изчанчен. Започнахме да го правим с бившата ми приятелка, но както се оказа, го консумирам сам. Всяка стая е със собствена история. Не мога да ти го обясня, различно е. Постарах се с минимални средства да направя максимални неща. Харесвам си го и си го пазя. Затова не каня много гости, за да не ми го счупят. Шегувам се, но наистина моето жилище е много лично пространство.
Това означава ли, че племенникът ти няма да идва у вас?
Дарко: Аааа, не. Той ще има право да шари по стените.
Деян: Моят син е смисълът на живота на брат ми. Признавал ми го е. Хубавото е, че прилича на мен, за да няма съмнения. :)
Има ли нещо, което да ви раздели?
Деян: Съмнявам се, че има такова нещо. Ние наистина сме много свързани. Дори някой да прави нещо лично, той мисли и за другия. Може да е несъзнателно, но го прави.
Дарин: Това не може да се помисли. Той ми е ръката, тялото, цялото ми същество
Това може би е най-дълго подготвяният материал. Повече от три месеца той изчакваше реда си, за да стигне до вас. Ето го, макар това интервю да е само 1/3 от целия разговор. Посвещаваме го на 1 юни, защото тези две млади, талантливи и много работещи момчета не са позволили на детето в тях да изчезне. Това трябва да го сторим и ние. Ако ви липсва, просто го намерете отново. Струва си!