Публикувано в бр. 80 на HELLO! България
Един
от любимите ми сериали е „Приятели“. Още от първата му серия мечтая да
имам такъв приятелски кръг, който да ме кара да бъда себе си, да
споделям без притеснение, да вярвам на очите срещу мен и да се събираме в
заведение, което да бъде като наш дом. Но както стана в края на
сериала, така се случва и в живота – приятелите се променят, а понякога и
разделят. Но диванчето може и да остане, стига то да бъде намерено.
Преди няколко месеца открих мястото, където се чувствам топло. Където
мога да изпия чаша вино, кафе или просто да се усмихна. „Стая 5“ е
проект, създаден от Ваня Щерева и нейна приятелка. Днес Ралица го
развива без компанията на бизнес партньорката си, която се надявам един
ден да ни разкаже какво доведе до промяната в бъдещите творчески
планове. (Тук се усмихвам, защото става дума за нещо много красиво, но
тя сама трябва да ни сподели.) И заради духа и заряда решихме с екипа,
че тази локация е най-подходяща за снимките на Ани и Виктор. Едни
колеги, които днес са истински приятели, и точно това искахме да
запечатаме в снимките. Да ги извадим от сериозния тв образ, който всяка
сутрин събира все повече лидерски зрители в ефира на Нова телевизия.
Днес
„Стаята“ работи като нощен клуб, но това не попречи на Ралица да стане и
да ни отвори в 10 сутринта въпреки предстоящата дълга петъчна вечер.
Перфектната домакиня, която по нищо не прилича на Гюнтер от сериала, е
приятелски настроена към всеки. Кафе машината започна да работи на пълни
обороти, а екипът да се събира като по списък един по един. Готови сме
за работа, която повече приличаше на среща с усмихнати думи, които от
време на време Виктор разбиваше със сериозни въпроси към Ани. Въпреки
всичко двамата участваха в подготовката на предаването за понеделник, но
до края на взаимния ни ангажимент те вече бяха напълно наши. Точно
тогава включих диктофона и започнахме истински и откровен разговор.
Има-няма пет месеца сте в новата си професионална къща. Горещата тръпка е преминала, но пълна ли е адаптацията?
Ани: При мен е пълна. Тези дни и аз мислех колко време е минало, защото имам чувството, че е много, а те са само пет месеца.
Виктор:
Чувството е, че все едно всичко е от много време, а то реално е кратко.
Много неща се случиха през това време, но рутината, в най-хубавия
смисъл на думата, я има. Ориентирани, спокойни, бързи... В телевизията
дори при промяна на декор и осветление си е нужно време, за да се
стиковат нещата. Машината работи добре.
А:
Имам чувството, че с колегите сме заедно от много време. Говоря за
оператори, технически лица, апаратна. Шегуваме се, заедно сме. Държа се
естествено, което означава, че съм адаптирана.
Ани ми сподели, че нито веднъж не й се е пречупил езикът и не е казала bTV вместо Нова телевизия. На теб случвало ли ти се е?
В: Името на телевизията не съм, но съм бъркал две неща – името на една сходна рубрика и името на музикален формат.
Заедно взехте решението за промяна, но кога точно разбрахте, че освен близки колеги сте истински приятели?
В:
Много ситуации през годините са ни давали повод, че ние не сме просто
колеги, а добри приятели. Разбира се, периодът на промяна беше онзи
момент, в който осъзнахме, че сме много добри приятели.
Но хората казват, че е много трудно да се създаде приятелство на работното място.
А: На мен всичките ми приятелства са се родили на работното ми място.
Но приятелството остава ли живо след смяната на работата?
В: Битът събира и разделя. Приятелствата понякога са по-силни, после не толкова.
А:
Юли и август бяха месеците, в които осъзнах той колко ми е близък. Аз
няма нещо, което да не мога да му кажа. Много съм открита. Той всичко
знае за мен.
В:
Естествено понякога се уморяваме от себе си. Ние сме пет дни в
седмицата заедно, и то по доста часове. Наясно съм кога й е болно
детето, кога тя не се чувства добре.
А:
Преди имахме едно негласно правило - да не се чуваме по възможност
събота и неделя. През първия ден успяхме, но после се налагаше да има
поне един контролен разговор. След време го изговорихме и правилото
стана гласно. По едно време се бях замислила, че аз прекарвам много
повече време с Виктор, Валерия Чанкова (главния продуцент на
предаването, която напуска заедно с тях предишната телевизия) и екипа,
отколкото със семейството си.
Семействата ви познават ли се?
В:
Не. Много пъти сме се канили да се съберем, но явно точно заради това,
че прекарваме много време заедно, подсъзнателно не го организираме. Аз
гледам всичкото си свободно време да бъда с дъщеря ми Дара.
Спомняте ли си запознанството?
А:
Той сега ще се ядоса, защото не обича да разказвам тази история, но ще
го направя. Аз го познавам близо 15 години, когато бях политически
репортер в Канал 3, а той работеше в Дарик. Виктор беше един от
най-добрите и аз много му се възхищавах. Слушах го, когато предаваше за
радиото по телефона. Аз – все още много неопитна, а той пример за
журналист. „Крадях” занаят от него, без да подозира. Истината беше, че
бях нова в парламента, а в мен живееше вътрешна съпротива да вляза в
това място, бях като пиле в кълчища. Тогава неволята учи и единственият
ми избор беше да преследвам най-добрите. След време си пожелах да
работим заедно. Бях в отпуска и с мъжа ми гледахме сутрешния блок на
БНТ, и тогава си го помислих. Спомням си го много добре този момент с
всички подробности. Виктор правеше интервю с Румен Овчаров и казах:
„Василе, аз искам да работя с този човек!”.
В:
И после така стана. Не съм сигурен, че помня първата ни среща, но си
спомням, че съм я виждал в парламента. Там тогава беше доста особено.
Вестникарите се криеха от радиожурналистите, защото реално сме по-бързи
от тях в съобщаването на новината, а ние се криехме от телевизионните
колеги. Всеки си пазеше информацията и труда. И си спомням, че докато
следях вестникарите, тя следеше нас. Сега се сещам, че съм я виждал на
пазара на Красно село. Поздравихме се, и толкова. Беше десет вечерта и
се прибирах от работа, и се зачудих тя къде е тръгнала... А тя също се е
връщала от работа…
А как се събрахте заедно?
В: На мен Ани ми се обади.
А:
След разговор с Люба Ризова, в който й предложих този вариант за мой
партньор на екран, му се обадих да видя с каква нагласа е. Бяха минали
години, откакто не се бяхме виждали. Обадих се и му предложих да се
видим да поговорим, а той ми каза: „Май знам какво искаш да ми кажеш”.
Аз не отрекох, че вероятно е така. Предложих му да помисли и да се
срещнем, а той ме изненада, че е готов направо за среща.
В: Просто уцели периода. Бях готов за промяна и те уцелиха момента.
А: И аз бях изненадана, че веднага беше готов за по-сериозни разговори.
Сега идва време да попитам за промяната. Заедно ли бяхте на срещата?
А: Да.
Обикновено
на такъв тип срещи се ходи или с нагласа „чиста проверка за какво става
дума” или „готов за промяна”. Какво се случи след този разговор?
А: Аз излязох с много добро чувство.
Къде си поговорихте двамата?
А: Всеки се качи в колата си. Беше късно вечерта.
В: И отидохме у вас, където беше мъжът ти. Трябваше да коментираме.
А:
Точно така беше. Васил не говореше много, защото предпочита сама да
вземам решенията, но истината беше, че ме подкрепяше изцяло. Самата аз
се чувствах много отворена и вече бях взела решението.
Каква беше емоцията, чувствата тази вечер?
А: За мен беше положителна. Звучи скучно, но беше добра емоция, просветление.
А съобщаването на бившите колеги и началници...
В: Винаги има притеснение...
Според клюките е имало сълзи...
А:
Да, беше емоционално. Да, да, аз се разделях със семейството си, с
близките си. Мястото, с което са свързани всички лични срещи. То, ако не
е имало емоции през тези 13 години, едва ли нещо щеше да стане и да
бъде това, което е. Ние започнахме толкова малък екип... Имаше емоции
дори с крайности...
В: Емоции звучи симпатично, определено беше натоварващо.
Имаше ли въпрос: „правилно ли постъпих”?
А:
При мен не. През двете седмици на преход бях много изнервена, бях
отслабнала, но този въпрос не се е появил. Още след първата среща знаех
какво искам и трябва да направя. Решението за промяна се беше появило
доста преди офертата от Нова телевизия.
Семействата ви как реагираха, как им се отрази всичко това?
А:
Васил ме подкрепяше на 100%. Дори на моменти си мислеше, че се
разколебавам, защото имаше дни, в които изобщо не говорех. Смятам, че
това, което се случи, беше по най-правилният начин. Сега продължава да
ме подкрепя с примери, че съм взела правилното решение.
В:
Аз вкъщи за пореден път бях изтърпян, което сигурно е много трудно.
Жена ми се тревожеше, но доста обирах информацията до тях, защото самият
аз я смилах все още.
Не
сте първите тв лица, които сменят канала, но сте първите в едно –
доказана твърда аудитория. До този момент всички опити за трансфер не
водят до високи резултати. Вие обаче само за няколко месеца вдигнахте
рейтинг точките на „Здравей, България!” и често изпреварвате
конкурентите си. Това е доказателство за истинска твърда аудитория,
каквато много ваши колеги мислят, че имат, но после се оказва, че не е
точно така.
В: Ние се успокоихме по този въпрос. (Смеем се.)
А:
Когато идвахме в Нова телевизия, ни обясниха, че има проучвания, които
доказват, че са нужни няколко години, за да се постигнат желаните
резултати. Години наред bTV е лидер в този часови пояс и ние не сме
мислили, че резултатите веднага ще се обърнат в наша полза. Бяхме
подготвени да свикнем с по-ниските цифри година, две, три, защото е
нужна нагласа на зрителя да смени канала. Но пет месеца по-късно нещата
стоят по друг начин. Вярно, хубаво е да виждаш всеки ден високите
резултати, но... Да, беше ясно, че първото ни предаване ще е много
гледано, но за нас беше важно да запазим интереса. Хубавото е, че всеки
ден сме на ръба, понякога в наша полза, понякога в тяхна... Истината е,
че bTV никога не е имала толкова нисък рейтинг в сутрешния си пояс, както в
момента. Както и Нова никога не е била с толкова висок резултат в същия
пояс. Преди разликата в полза на bTV беше в пъти над Нова, ситуацията сега е коренно различна.
Тук последва един доста дълъг разговор, в който те ми
обясниха за първата нощ преди ефира, за мислите да не объркат по кой
канал са, за първата си среща с новия си декор, за вкуса на сутрешното
кафе, който е различен, за новите колеги, за Верчето, която е режисьор
на предаването и ги изненадва колко сериозно следи и слуша разговорите. За това, че са близки и
с техническия екип, защото ги дели една стена. Двамата горят, като ми
разказват, и за пореден път осъзнавам, че те живеят за работата си и не
са просто водещи, а хора, които мислят и не се показват просто на екран.
Личности, които не са сменили канала, защото някой примерно им е дал
повече пари (както направиха някои тв лица), а искат да се докажат
отново и пак да станат лидери в часовия си пояс. Работата е техният
живот, което обикновено е висока цена, но все пак емоциите са живи у Ани
и Виктор.
Кога не мислите за работа?
(Тук следва сериозна тишина...)
А: Както видя, снимките тук минаха под егидата да готвим понеделник.
В:
Когато виждаш, че всяка идея може да бъде реалност, това те кара да
работиш повече. Ако срещаш примерно отпор и „не”, тогава желанието
липсва. В последно време имаме повече идеи, отколкото време за
реализация.
Как реагират семействата ви на този работохолизъм? Да предположим, че половинките ви са свикнали, но децата?
В: Те като не са видели друго (шегува се)...
А:
Онази вечер имах доста притеснителен разговор със сина ми Калоян. На
следващия ден с Кристиан Вигенин ни предстоеше да коментираме
евродоклада, който аз не бях чела, и исках вечерта да го прегледам, за
да се подготвя. Но докато се опитвах това да се случи, той настояваше да
играем заедно и ме попита съвсем сериозно: „Мамо, твоите интервюта ли
са по-важни от моята игра?”.
В: Аз се старая да компенсирам в събота. Да сме повече време заедно.
Правили ли сте си подаръци?
А:
Сега ще се разплача, като ти разкажа. Спомням си, че когато мъжът ми
Васил научи за тази случка, ми каза: „Да, този човек ти е приятел!”.
След като напуснахме bTV, имахме едни две седмици, в които искахме да се
откъснем от всичко, да си отдъхнем, да рефрешнем, да изтрием и да
започнем да трупаме наново. Той отиде с жена си и Дара в Гърция на море и
като се върна, ми подари едно момиченце, както Пипи Дългото чорапче, но
направено от метал...
В: Тя жена ми го хареса и ми каза: „Виж какво смело момиченце! Това е Ани!”.
А:
И аз тук се разплаквам. Такова отношение от човек... От жена му... Аз
съм лишавала Виктор от нея, а тя прави такова нещо за мен. Много е
хубаво.
На
финала Ани отбеляза, че и в тази наша среща съм успял да извадя сълзи
от нея, както се случи в предишната ни среща. Щастлив съм, че и смелите
жени плачат открито от радост, и това успявам да го видя благодарение на
работата си. И макар понякога да се ядосваме на работното си място, не
бива да забравяме, че докато влагаме повече време, трудейки се, трябва
да обръщаме внимание и на истинските неща. Като приятелството, което се
ражда, изчезва, но е живо и по-близо, отколкото предполагаме. Усмихнете
се на колегите си, защото всеки има история и не е толкова трудно да се
сподели. Важно е да има желание за слушане и разбиране в този материален
и въпреки това силно емоционален свят.
Автор: Stany Hope
Фото: Костадин Кръстев – Коко
Грим: Елиза Попова
Стилист: T&Y Studio
Гардероб: Trend Box
Обувки: Тя с Armani; Той с Кубинки 2ti
Локация: „Стая 5“