„С живота
трябва да вървиш, а не да го дърпаш за
опашката“
Публикувано в бр. 83 на HELLO! България
„Във вторник,
в 12 на обяд, на „Попа“ - там ще те чака
Нети“ - каза ми по телефона
Краси, която е ПР на „Като 2 капки вода“.
Приех без колебание предложението за
среща и в този момент се замислих, че
„Попа“ е едно от най-известните места
в София, но аз никога не съм си уговарял
среща там. Преди избягвах мястото, защото
винаги беше препълнено с хора, а после
навикът беше надделял... Ето че за първи
път щях да имам среща на „Попа“, макар
и професионална. Веднага реших, че ще
помоля актрисата да не се местим, а да
останем на някоя пейка, защото мястото
е много приятелско, а това предразполага.
Тези три дни
изминаха бързо и беше дошъл моментът
да направя първото си интервю с Нети.
През изминалата вечер гледах превъплъщението
й в Майкъл Джексън и това ме наведе на
мисълта, че вероятно ще бъде уморена.
Денят беше
четвърти от поредицата слънчеви и топли.
Нямаше причина настроението да не е
усмихнато. Разстоянието от НДК до „Попа“
го взех за 10 минути, които се оказаха
достатъчни да не закъснея. Не обичам да
закъснявам, особено когато една дама
да ме чака.
Две минути след
като заех „изчаквателната си плочка“,
тя се появи. Като я видях, се усетих, че
не знае кой я чака, а телефони не си
разменихме. Краси също нямаше да присъства
и реагирах веднага. Усмихнах й се, щом
погледът й се спря на моя, и така бързо
се познахме. Поканих я на пейка. Не се
съмнявах, че ще има нещо против, защото
от това, което бях запомнил от публичните
й изяви, знаех, че е много земна и
добронамерена.
С кого последно
си уреди среща на това място?
Като се замисля,
май никога не съм си уреждала среща тук.
Живея наблизо, но не съм го правила.
Мястото е известно
като събирателна точка не само между
приятели.
Така е, макар че
според мен „аптека“ може би е по-известна,
или поне на влюбените. Но аз не съм по
срещите. Обикновено се уговаряме
директно, никога не ми се е случвало да
се разбера с някого да се видим някъде
и да отидем другаде.
Какво съвпадение
– аз не ти предложих да ходим някъде, а
да останем тук. Нетипично място за
интервю. Как се чувстваш след снощното
ти превъплъщение на Майкъл Джексън?
(Б.а. Интервюто е правено на 18.03.)
За съжаление,
докато пея, започнах да получавам
алергичен пристъп, който после се влоши
и се наложи след инжекцията да бъда на
системи и по тази причина липсвах през
по-голямата част от предаването. Хубавото
е, че не се случи на сцената и хората не
ме гледаха какво преживявам. Благодарение
на адекватната и много добра лекарска
помощ предотвратихме някакви по-сериозни
последици. Сега, след срещата с теб, ще
пазарувам лекарства, с които да се
застраховам за бъдещи подобни ситуации.
А от какво се
получи?
Предполагам, от
пушеците на сцената. Беше неприятно,
защото ми беше трудно да си поема въздух,
кашлицата напираше... Всичко мина.
Адреналинът е голяма работа и той ми
помогна да издържа до край.
Струва ли си
всичко това?
Животът ми е да
играя на сцена. Ако не е това... Моята
работа, моят дом, моят живот. Човек прави
много компромиси в живота си и когато
нещо не засяга физическото му съществуване,
винаги има изход. Ако съществува
вероятност проблемът да бъде решен,
винаги се намира решение.
Как те спечели
предаването на Нова?
Гледайки го
миналия сезон. Това е предаване, в което
един артист показва много повече от
себе си. Аз играя основно в театъра и за
наше щастие имаме своята публика, но
колкото и да е голяма тя – телевизията
дава шанс на повече хора да се запознаят
с нашето изкуство. Предаването е уникално,
защото ние имаме възможност освен да
покажем качества, да преживяваме
изключителни неща. Никой не е виждал
как говори и се движи Хамлет и е трудно
да се правят сравнения, а тук изиграваме
хора, които имат своята история, но тя
е била виждана и оценяването на публиката
е обективно. Освен това по време на
работата научаваш толкова много за тези
хора, влизаш в живота им, в детайлите и
това според мен ще ни направи по-добри
артисти.
Преди да дойда
на срещата ни, разглеждах твои снимки
в интернет и попаднах на тези от Dancing
stars. С изненада видях, че твоето
участие е било през 2008. Все едно беше
вчера...
Така е. Аз все
казвам: „Миналата година, като танцувах“,
а те вече ще станат 6 години. Времето
минава неусетно, а аз нямам и никакъв
усет.
Кой проект е
по-трудният?
Физически е
Dancing stars. Аз си бях поставила
за задача да се натоваря максимално. На
мен ми е интересно, когато е трудно.
Тогава си причиних всичко, което можеше.
Тук трудното е от съвсем различен
характер и за всеки образ е различно.
Опитвам се да не бъда много критична
към себе си, но то ми идва отвътре.
Хубавото на това предаване е, че няма
сериозен състезателен характер и
елиминации. Една седмица е един, другата
друг, но всеки от нас уважава много
работата на другия, защото знае какво
му коства. Не крия, че съм изненадана
много от Деян и неговите музикални
качества.
Остава ли ти
някакво свободно време?
Да, разбира се.
Аз умея добре да разпределям времето
си. Естествено най-важна е Лилия, водя
я на театър. В неделя гледа „Аладин“,
където участва баща й. Много е впечатлена
и сега разпределя роли вкъщи. Ще ти
споделя една интересна история, която
се е случила след първия ни лайф. Тя
обикновено си ляга най-късно в 9.30, но
тогава не е искала да заспи, защото си
е мислела, че косата ми са я махнали.
Прибрах се и тя не можеше да се нарадва
на косата ми. Успокоявахме я до три,
нещо, което не се е случвало. Лилия има
много строг режи, който се спазва стриктно
без усилия. След тази случка я заведохме
в Музикалния театър и там тя беше в
перукерната, където мери перуки. И вече
нямаме такъв проблем, защото снощи е
заспала спокойно след моето участие.
На 28 март тя
навърши три години. Бързо лети времето...
Така е, неусетно.
Още повече че днешните деца се раждат
умни и общуването с тях е като с голям
човек. Тя е много разбрана. Усеща много
добре емоционалното състояние. Идва,
гали те, без да го искаш от нея, но в
същото време ти си имал нужда от това.
Благословени сме, че имаме такава дъщеря.
Тя запълва всичкото. Всички клишета,
които мога да ти изговоря, са се превърнали
в клишета, защото са самата истина.
Тя как реагира
на това, че ви дават с татко й Дони по
телевизията?
Първите пъти не
ни познаваше. После дойде периодът, в
който тропаше по телевизора и се ядосваше,
че примерно Дони не й отговаря. Сега
стои и слуша, и обяснява кого вижда и
какво прави. Приема работата ни като
нещо нормално. Така и трябва, защото тя
е част от нас, от живота ни.
Няма да те питам
дали мислите за второ, защото е много
заучено, но мечтаеш ли за бъдещето?
И аз, и Дони сме
по едно дете и определено не го мислим.
Нея други хора я питат дали иска братче
или сестриче, а тя мига на парцали, защото
не разбира. Истината е, че преди да се
появи, ние бяхме заедно 10 години. Всичко
е съдба и не е основна цел да се случи.
С живота трябва да вървиш, а не да го
дърпаш за опашката. Но да си подготвен
за него.
А мечтите?
Като ученичка
исках да стана добър артист, но не повече
от това. Мастерът – Стефан Данаилов, ни
казваше: „Трупайте в торбичката“. Учиш
неща от целия свят, от всички професии,
от всичко. На един артист винаги може
да му бъде от полза. Като се чувствам
готова да покажа някакви способности,
и всичко просто се случва. Без да го
ръчкаш. Нещата трябва да се случват по
естествен начин, без да ги ръчкаш. Важно
е обаче да си благодарен!
Не мечтаеш, а си
изключително емоционална...
Така е, но тази
емоционалност се опитвам да я контролирам
през последните години. Да я овладея и
мисля, че се получава. От негативна я
правя позитивна. Без нея не мога, но няма
да скрия, че понякога ми пречи. Въпреки
всичко повече ми помага. Опитвам се да
извлека само ползата.