HELLO! България - бр.99
През последните месеци не минава и ден, в
който неговото име да не бъде споменавано. Връзката му с Диляна Попова е
най-коментираната от години, а след появата на сина им Борил интересът
стигна своята връхна точка. Малкото журналисти, които са получили
неговото „Да“ покрай представянето на филма „Съдилището“, не пропускат
да получат мълчаливите отговори на тема личен живот. Малцината, които
успяват да го пречупят, преправят изказванията от кратки изречения в
големи заглавия.
Няма съмнение, че Асен и Диляна са една от
най-красивите светски двойки. Историята на любовта им вероятно би могла
да се превърне във филм, но големите учители в светската журналистика
казват, че всеки известен има какво да разкаже. Стига подготовката на
питащия да е добра. Жълтите въпроси може всеки неук да зададе, но не
бива да забравяме, че във всяко изречение се крие разказ, зависи колко
бързо се чете то. Представям ви Асен Блатечки минути преди да спечели
„Златна роза“ за главна мъжка роля във филма на Стефан Командарев. Освен
тази статуетка актьорът прие и ще една – голямата награда за игрален
филм.
Какво си помисли, когато прочете за първи път сценария на филма?
Много тежка, дълбока и истинска история.
Засегната е сериозно темата за отношенията между баща и син. Те обаче са противоположни на твоите лични.
Да, така е. Имах прекрасни
отношения с баща си. Той, героят ми е много далеч от мен и всичко, което
му се е случвало. Филмът все пак е за един баща, който търси обратния
път към сина си.
Героят ти не говори открито със сина си...
Защото пази тайна. Той по
принцип малко говори. Смятам, че хората трябва да си говорят повече. Да
си казват истината директно и така се живее по-лесно.
Твоите отношения с баща ти са били такива.
Да, така е.
Плакал е, когато са те приели в НАТФИЗ.
Ти откъде знаеш? То това беше
много смешно. Баща ми беше голям мъжкар. Архитипен образ. Когато му
казах, че ще кандидатствам той не обели и дума. Нито ме подкрепи, нито
недей. Като ме приеха ми каза, че винаги е искал да бъде актьор, и
заради това се разплака.
Ако той беше жив, как щеше да реагира на филма?
Щеше да е много горд. Малко
страшно се получи. Изплаших се, като го гледах. В много моменти
забелязвам негови реакции, а не мои. Може би подсъзнателно съм ги
извадил.
Във филма героят ти се бори с бедността. Кое е по-тъжно: немотията или борбата с нея?
Бедността. Ако се бориш, не може да си тъжен.
Младите разбират ли го?
Смятам, че младите са по-напред от нас. Във всичко. Нямат нашата обремененост. Те ще се оправят...
Какво е твоето наследство?
Свободата. Това ми оставиха
моите родители. Аз не съм бил на детска градина. Живях в центъра на
София. Обикалях я сам, опознавах я. Баща ми ме учеше на това. Днес това е
невъзможно. Не можеш да си пуснеш детето да обикаля само.
Твоят герой се връща в спомените. Ти в какви спомени се връщаш?
Аз гледам напред. Обичам да си спомням, но не живея с миналото. Напред винаги е по-хубаво.
Кое е съдилището днес и кой трябва да падне в него?
Много ми се иска виновниците
за това, че 25 години стоим и малко шаваме, да паднат в съдилището.
Визирам политиците, но не всички, защото има и читави, но масово това
племе много ме дразни.
Мислил ли си за емиграция?
Да! Бях си оплел кошничката. Щях да
заминавам в Щатите на световно първенство. Бях на 17-18. Поисках от
нашите пет хиляди долара, които обещах да им върна. Майка ми ги
приготви, но толкова много плака, че ме отказа. Отложих го за след
казармата, но тогава ме приеха в НАТФИЗ и всичко замина. Но не
съжалявам.
А след това не е ли имало пак желание?
Не. Днес може да отидеш където си поискаш и
сигурно заради това не съм мислил. Иначе много ми харесва в Италия, но
ако може да преместя всичко там - приятели, живот... Струва ми се
глупаво да бъда просто емигрант.
А твоите деца, ако поискат?
Няма да ги спра. Против това съм да давам тон в живота на когото и да е. Смятам, че всеки сам трябва да избира как да живее.
За какво си струва да се бориш?
За свободата си и за щастието на близките.
Носим ли живота на ръце, или си играем с него?
Има мисъл на Джон Ленън: „Животът е това,
което се случва, докато си правим планове“. Ние нямаме силата да
променяме нещата. Най-хубавото е, че го живеем този живот!
Има ли възмездие?
Надявам се да има!
Какво си помисли за филма, когато го изгледа за първи път?
Малко се изненадах. Очаквах да бъде муден, тегав, един вид фестивален филм. Оказа се, че Стефан е направил филм за гледане.
Какво в теб не си променил?
Това, че съм си останал дете. И не искам да ставам голям. На това ни учеха и в академията - пораснеш ли, актьор не става от теб.
На какво искаш да научиш децата си?
Мисля, че нищо не бих им спестил, нищо, за
да знаят какво ги очаква в живота. Да бъдат подготвени. Искам да ги
науча да бъдат себе си. Да отстояват и преследват желанията и мечтите
си.