Водиш бездомно шоу, но къде е истинският ти дом?
Никога не можеш да бъдеш сигурен, понякога всичко ми става много чуждо, после отново всичко се обърква и започва да ми липсва България, Америка. Това е някаква съдба - да живееш на два континента и да не чувстваш къде е твоят дом. Може би там, където ми е семейството. А майка ми и сестра ми живеят тук...
Какво е чувството да влизаш в чуждите къщи?
Особено. Преди време ми бяха обрали една селска къща, която имам. Усещането на неприятност дойде от това, че усещах как някой се е ровил във вещите ми, а не липсите, които имах. В този ред на мисли ми е по-странно как се чувстват хората, като им влизам в дома. А иначе моето чувство е приятно, аз обичам да разглеждам кой как живее. Как е обзаведено, но по-скоро са ми интересни хората. С някои станах вече приятел. Та нали съм влизал в дома им.
А когато влизаш у дома?
Моят дом си е моята крепост, но като истинско българче най обичам при мама. Според мен домът и уютът се определят от хората и близките, с които живееш. Смятам,че ние българите обичаме семейното огнище.
Кой живее “у дома“?
Хората, които ме обичат. Тези, за които аз съм просто Башо. Роднините са нещо много ценно.
Къде би искал да живееш един ден... Като се пенсионираш?
Наистина нямам план и мечти къде бих искал да живея. Може би най-близо до внуците си.
Колко голям е домът на мечтите ти?
Аз го видях това лято на морето. Малък, но достатъчен, с хубава гледка и тишина. Далеч от суетата на обществото. Там няма значение дали виждаш съседките, които са се подпрели по нощници на телената ограда, още с гурли по очите, и си коментират какво ново в селото.
А истинският ти?
Достатъчен, даже малко по-голям, отколкото мечтая. Малките неща в един дом го правят уютен и мил.
Кога си купи първия си дом?
На 26, в Сан Диего. Беше тръпка. Имах чувството, че съм си купил планета, но тогава бях още малък и не разбирах важността на дребните неща.
А имал ли си място, което не е било твое, но си чувствал като свой дом?
Една вила на село Негушево. Там се чувствах отлично. Моят чичо Жоро ме водеше всяко лято там с един „Опел Рекорд“. Тогава нямаше западни автомобили. Имаше само любеници, трева и природа. Обожавах да ходя там. Милият ми чичо, опита се, преди да почине, да я продаде, за да купи някакво апартаментче в София, просто го измамиха и му я откраднаха по документи. Сега от време на време, като минавам оттам, гледам портата и ми става болно.
Би ли гостувал на бездомните?
Да. Правил съм го. Всеки един от тези бездомници има своята съдба и история. Между тези бездомни има толкова ерудирани и интелигентни хора, които по някакъв начин животът ги е подвел в друга посока.
Как според теб се губи истинският дом?
От бързането. Все бързаме за някъде. Нямаме време да седнем и да вечеряме със семейството си вече. Всеки е на лаптопа си в някакъв измислен и илюзорен свят. Ние хората трябва да намираме време поне няколко пъти в седмицата да седнем заедно, не в кръчма или ресторант. Да седнем заедно на масата вкъщи, телевизорът да е загасен, да поговорим без нерви за деня. Да се храним бавно и да се наслаждаваме на домашно приготвена храна. Храна за душата.
Съжаляваш ли бездомните?
Разбира се. Кой не ги? А ако не ги, то значи има нещо сбъркано в нас. Мен ми е криво за бездомните животни, какво остава за хората.
А стопаните на замъци?
Те живеят в свой собствен свят. Не ги съжалявам, но не им се и радвам особено. Смятам, че всеки има право да живее, където и както прецени. Ако го радва замък, добре, ако го радва малка селска къща – още по-добре.
Колко голям трябва да бъде един нормален дом и какво трябва да има в него?
Бих захванал думата "нормален". Няма такова определение за дом. Домът не изисква размери, стаи и балкони, а атмосфера. Там е разковничето.
Би ли се спрял и един ден да живееш на едно място?
Наистина не знам. Понякога мечтая за това и след това си казвам, че аз не мога да го направя. Трябва ми спокоен човек до мен, да ме успокоява. Аз съм зодия Везни и много се каламбуркам в желанията си и решенията си.
Какво не си постигнал още в живота си?
Нямам някаква цел грандоманска, каквото ми е писано да ми се случи и постигна, ще се случи. Това не е винаги в моите ръце.
Обичаш да питаш много...
Хората за живота.
Такъв ли си в живота без камера?
По-скоро да, аз съм добронамерен, обичам живота и се наслаждавам на него. И вярвам, че всеки трябва да намира начин да го прави. Може да звучи странно, но обичам да садя цветя. Последния път го направих на гробищата. Не знам дали звучи налудничаво, но обичам да се разхождам из паркове с история.
Обичаш да ловиш риба. Пускаш ли я после пак в дома й?
Невинаги, даже - да бъда откровен - в повечето случаи не. Смятам, че дядо Боже ни е дал рибата като прехрана, и не изпитвам вина. Но всякакъв друг род насилие над животно, например лов, не ми е по вкуса.
Риболовът изисква много спокойствие, а ти си доста енергичен...
Точно така, това са моментите, в които притихвам. Няма по-голямо спокойствие от това да наблюдаваш язовир „Доспат“, разбира се, докато не ти клъвне. Тогава адреналинът в теб кипва и започва голямото надлъгване.
Кое е най-екстремното ти преживяване?
Летене с парапланер.
В първото предаване се появи с костюм. Какви дрехи предпочиташ?
Всякакви, обичам понякога да се обличам в най-обикновени дрехи и да се кача в трамвая. А понеже говорим за дом, трамваят е нещо, което ме кара да се чувствам у дома. Спомените с дядо ми.
Кога си официален?
Когато трябва, обичам и спортно-елегантен стил, сако и дънки.
С какви дрехи най-удобно си живееш живота?
Боксерки и тениска, преди да си легна.
Имаш успешна кариера в Америка, но последните години приемаш поканите за родни продукции. На какво се дължи това?
Не ми е толкова успешна кариерата, че да не приемам български покани. А и все пак най-вкусно е да играеш на майчиния си език. Винаги ми е най-близък.
Колко от детските мечти са реалност и кои са те?
Мечтите са си мои и няма да ги споделя, затова са мечти. Но искрено мечтая да няма самотни хора, болни и изоставени деца. Другото не е важно.
А сега за какво мечтаеш?
Да съм по-спокоен и хората да са ангажирани, да имат работа и да се развиват. Да си помагат, да не трябва да се подмазват, за да получат нещо, което е определено за тях така или иначе. Бъдете търпеливи, това са просто тестовете на живота.
Автор: Стани Дочев
Фото:Велин Петков / www.velistudio.com